Алис смачка ентусиазма му.
— А с какво ще платите кафето? И него ли имате намерение да откраднете?
Той направи гримаса, уязвен от връхлетялата го действителност. След това докосна ръката си. Болката, която усети, когато се разбуди, сега беше значително по-силна.
Габриел свали сакото си. Ръкавът на ризата му беше в кръв. Повдигна го нагоре и забеляза превръзката, която опасваше пространството до лакътя: широк компрес, напоен със съсирена кръв. Махна го и откри гадна рана, която започна отново да кърви. Цялата му ръка беше намушквана с някакъв режещ предмет. За щастие, драскотините не бяха особено дълбоки. Резки, които образуваха нещо като…
— Поредица от цифри! — възкликна Алис и му помогна да попие кръвта.
Гравирано върху кожата, числото 141197 изпъкваше от кървавите улеи.
Изражението на Габриел се промени. За няколко секунди облекчението от преоткритата свобода отстъпи пред маската на безпокойството.
— Какъв е пък този код? Безумието на нашата история започва да ми додява!
— Във всеки случай, сега не става дума за телефонен номер — отсъди Алис.
— Може би е дата? — замисли се той, изпаднал в лошо настроение, и си облече отново сакото.
— 14 ноември 1997 г… Възможно е.
Изгубил надежда, потърси погледа на младата французойка.
— Чуйте, не можем повече да се мотаем така, без документи и без пари.
— Какво предлагате? Да потърсим полицията, след като откраднахте кола ли?
— Направих го заради вас!
— О, каква храброст! Вие сте истински джентълмен! Забележете: с вас е лесно, вината винаги е у другите. Започвам да ви опознавам.
Той се опита да не избухне и отказа да спори.
— Знам, че има един печен собственик на заложна къща в Китайския квартал. Това е адрес, който понякога използват джазмените, принудени да оставят за известно време инструментите си.
Тя надуши капана:
— И какво искате да депозираме? Вашето пиано ли?
Той се усмихна нервно и погледна китката на парижанката.
— Единственото, което притежаваме, е вашият часовник…
Тя отстъпи няколко крачки.
— Това, приятелю, не си го и помисляйте дори.
— Все пак е „Патек Филип“, нали? Можем да измъкнем поне…
— Казах ви не! — изкрещя тя. — Това беше часовникът на съпруга ми!
— Тогава какво друго? Нямаме нищо, освен този джиесем.
Когато го видя да вади от джоба си телефона, тя едва не се задави от гняв.
— Запазил сте апарата? Нали ви казах да се отървете от него!
— И дума да не става! Толкова труд ми струва да го открадна! И за момента той е единственото ни притежание. Още може да ни послужи.
— Но заради него ще ни проследят само за три минути! Никога ли не четете трилъри? Не ходите ли на кино?
— Стига толкова, отпуснете се. Не сме във филм.
Тя отвори уста, за да го наругае, но се спря. Носено от вятъра, виенето на сирена я зашемети. Вцепени се за няколко секунди пред червената светлина, която им преграждаше пътя. Със светещ буркан и пусната сирена, полицейска кола се движеше към тях.
— Елате! — извика тя и хвана Габриел за ръката.
Те полетяха към минито. Алис влезе вътре и запали мотора. „Ван Брунт Стрийт“ беше задънена улица и полицаите им преграждаха възможността да се измъкнат оттам, откъдето бяха пристигнали.
Всеки шанс да избягаме е…
Единствена вероятност за измъкване: замрежената врата, която водеше към кейовете. За съжаление, тя беше заключена с верига.
Нямаме избор.
— Завържете си колана — заповяда тя и накара гумите да засвистят.
Стиснала с две ръце волана, Алис се засили от трийсет метра и насочи Минито към вратата. Веригата се поддаде и колата полетя по паветата на бившата трамвайна линия, която заобикаляше изоставената фабрика.
Гузен, Габриел свали прозореца и метна навън джиесема.
— Малко късно е сега! — възнегодува Алис и му хвърли убийствен поглед.
Седнала на няколко сантиметра от пода, младата жена сякаш караше играчка. С тясното си междуосие и мъничките си гуми купърът се друсаше по неравната и деформирана земя.
Тя погледна в огледалото за обратно виждане. Нямаше нищо чудно, че полицейската кола ги преследваше по крайбрежния път. Алис измина стотина метра по кея, когато забеляза улица от дясната си страна. Вмъкна се в нея. Появилият се отново асфалт и дългото право трасе й позволиха да увеличи скоростта и да се понесе бързо на север. В този час на деня, движението в частта на Бруклин, където се намираха, започваше да се оживява. Алис два пъти премина на червено, с риск да предизвика катастрофа, но не успя да избегне прехващача на полицията.