Минито нямаше претенции да е комфортна кола, но се движеше добре. Таратайката дори направи рязък завой, гумите й изсвистяха, но успя да се влее в основната артерия на квартала.
Алис забеляза в огледалото заплашителната предница на тауруса, който се приближаваше. — Те са точно зад нас! — би тревога Габриел и обърна глава.
Алис се готвеше да влезе в тунела, който водеше към бързия път. Голямо беше изкушението да се влее в движението, но върху магистралата мини купърът нямаше сили да се бори с полицейското страшилище.
Алис се довери на инстинкта си, натисна спирачки и рязко изви волана, за да отклони колата върху пешеходната рампа, която позволяваше на работниците по поддръжката да стигат до покрива на подземния проход.
— Ще ни убиете! — изохка Габриел и стисна силно колана си.
Уловила с едната си ръка волана, а с другата лоста за скоростите, Алис продължи да се движи двайсетина метра по чакъла. Колата започна да затъва, когато тя успя да я измъкне и да се премести на бетонната лента, която поемаше към „Коб Хил“.
За малко…
Превъртане на волана наляво, надясно, смяна на скоростта.
Колата пое по търговска улица, населена с яркоцветни магазинчета — месарница, италианска бакалия, сладкарница и дори действащ бръснар!
Колко много народ има тук.
Преследвачите им не ги изпускаха, но Алис се възползва от размера на купъра, за да се движи на зиг-заг между колите, бързо да напусне оживената улица и да влезе в жилищната зона.
Сега пейзажът се промени. Индустриалният декор на Ред Хук отстъпи пред мирно предградие: малка църквичка, малко училище и малки градинки пред редицата от почти еднакви къщи от червен камък.
Въпреки че уличките бяха тесни, Алис не намали скоростта, караше непрекъснато натиснала докрай педала за газта, с глава, залепена на предното стъкло, дебнеше всяка възможност да се спаси. Зад стъклото пейзажът се променяше стремително. Минито се оказа издръжливо. При тази скорост, всеки път, когато сменяше скоростите, се чуваше скърцане, което сякаш предвещаваше, че колата ще се разпадне.
Изведнъж спря, тъй като беше отминала една уличка. Бързо се върна назад и пое стремглаво по нея.
— Не от тук, забранено е!
И за капак на всичко един камион за доставки блокираше цялото движение на средата на пътя.
— Спрете! Ще се блъснем в машината на компанията „Юнайтед Парсъл Сървис“!
Глуха за нареждането му, Алис забави ход и успя да качи минито на тротоара. Изморени, амортисьорите я изоставиха.
Тя продължи напред и погледна към външното огледало за обратно виждане. Полицейската кола не успя да ги последва и спря пред камионетката.
Няколко секунди отдих!
Все така на тротоара, малката кола изкачи улицата и отново се озова на асфалта, завивайки надясно.
Насочиха се към английска градина, заобиколена от чугунена ограда: парка „Кобъл Хил“.
— Знаете ли къде се намираме? — попита Алис, карайки покрай оградата.
Габриел се опита да се ориентира по пътните знаци.
— Давайте надясно, ще излезем на „Атлантик Авеню“.
Тя стори, каквото й каза и те стъпиха на път с четири платна: артерията, която пресичаше Ню Йорк от изток на запад, от околностите на летище „Кенеди“ до бреговете на Ист Ривър. Алис веднага разпозна пътя. Понякога такситата минаваха оттук, за да стигнат до летището.
— Близко сме до Манхатънския мост, нали?
— Той е зад гърба ни.
Тя направи полукръг и се включи в магистралната система. Скоро забеляза пътната връзка, която водеше към Манхатън. Сивеещите пилони на моста се виждаха отдалече. Две стоманени кули, оплетени с кабели и въжета.
— Зад нас!
Полицейската кола плътно ги следваше.
Много е късно, за да сменя посоката.
На този етап имаше две възможни решения: да тръгнат към Лонг Айлънд или да се върнат в Манхатън. Поеха по изход 29А и се насочиха към моста. Седем коридора за движение, четири коловоза за метрото и едно трасе за колоездачи: Манхатънският мост беше канибал, който поглъщаше и превозните средства от Бруклин, и пътниците в тях, за да ги изплюе на бреговете на Ист Ривър.