Изведнъж шосето се стесни. Преди да стигнат до началото на моста, трябваше да преминат през бетонна пешеходна пътека.
Мястото беше трудно проходимо, принуждаваше колите да се движат броня до броня. Погълната от трафика, Алис запали аварийните светлини, както правеха и останалите автомобили. Полицаите бяха на стотина метра зад тях. Макар да бяха пуснали сирената, тук пътят беше прекалено тесен, за да се отдръпнат другите участници в движението и да ги пуснат да минат напред. Но двамата бегълци нямаха особени шансове да се измъкнат.
— Спукана ни е работата — отсъди Габриел.
— Не, можем да преминем по моста.
— Размислете три минути: те притежават описание на отличителните ни белези, а сега вече знаят и коя е колата ни. Дори да успеем да преминем, други патрулни машини ще ни гепят на края на моста!
— Не викайте толкова, окей? Припомням ви, че заради вас ни откриха! Казах ви да изхвърлите този скапан телефон.
— Добре, виновен съм — призна си той.
Тя затвори очи за няколко секунди. Не мислеше, че полицаите бяха наясно кои са точно, и в крайна сметка това нямаше значение. Затова пък Кийн беше прав: проблемът беше бракмата им.
— На прав път сте.
Виждайки, че движението се разреждаше малко по-нататък, тя разкопча колана си и отвори вратата.
— Хванете кормилото — заповяда на Габриел.
— Какво, защо казвате, че съм на прав път?
— Таратайката ни не е дискретна. Ще се опитам да сторя нещо.
Изненадан, се премести, за да заеме мястото й. По пътя, който водеше към моста, колите продължаваха да се движат бавно. Той присви очи, за да не изгуби Алис от поглед. Уменията на тази млада жена не преставаха да го изненадват. Сякаш невидима, тя си проправяше път сред задръстването. Изведнъж го обзе паника, като я видя да вади пистолета от якето си. Беше застанала до застаряваща бежова хонда акорд.
Анонимна кола — разбра той изведнъж.
Тя насочи пистолета към стъклото. Шофьорката излезе, без да чака дори секунда. Побягна, прескачайки бариерата и се понесе по тревистия сипей, който се спускаше повече от двайсет метра надолу.
Габриел не успя да потисне възторженото си подсвиркване. Обърна се. Колата на полицаите беше далече, надолу по пътя. От това разстояние беше невъзможно да забележат каквото и да било.
На свой ред той изостави минито и се присъедини към Алис в хондата в момента, когато движението започна да се отпушва.
Габриел й смигна и тръгна да се оплаква, за да разведри атмосферата:
— Май се привързах към малката англичанка! Тя изглеждаше по-добре от тази таратайка.
Под въздействието на стреса чертите на Алис се бяха втвърдили.
— Вместо да се правите на клоун, погледнете в жабката!
Той изпълни нареждането и намери онова, което му бе липсвало най-много, откакто се събуди: пакет цигари и запалка.
— Слава на Бога! — рече и запали папироса.
Дръпна силно два пъти и я подаде на Алис. Без да изпуска волана, тя също опита цигарата. Парливият вкус на тютюна замая главата й. Трябваше незабавно да хапне нещо или щеше да припадне.
Отвори прозореца, за да подиша малко чист въздух. Надясно, небостъргачите на Мидтаун блестяха с хиляди светлини, докато наляво дългите жилищни блокове на Лоуър Ист Сайд й напомняха за декорите на старите кримки, които поглъщаше съпругът й Пол.
Пол…
Тя отхвърли спомените и погледна часовника си. Беше минал повече от час, откакто се събудиха безпаметни в парка. Оттогава разследването им не беше напреднало въобще. Не само мистерията оставаше неразбулена, но се появиха и други въпроси, които направиха положението още по-неясно. И по-опасно.
Разследването им трябваше бързо да постигне резултати и в това отношение Габриел беше прав: не можеха да сторят почти нищо без пари.
— Дайте ми адреса на вашия собственик на заложна къща — реши се тя, когато колата пристигна в Манхатън.
6
Китайският квартал
Да остарееш не означава нищо друго, освен да престанеш да се боиш от миналото си.
Колата отмина „Бауъри“ и зави по „Мот Стрийт“. Алис намери място пред китайски билкарски магазин. Пространството не беше широко, но тя безпогрешно откри пролука и се настани между камионетка, разнасяща провизии, и подвижна кухня, която продаваше китайски пелмени дим сум.
13
Цитатът е от новелата на големия австрийски писател Стефан Цвайг (1881–1942) „Двайсет и четири часа от живота на една жена“.