— Ако си спомням добре, заложната къща е малко по-надолу по улицата — уточни Габриел и затвори вратата на Хондата.
Алис го настигна, след като заключи автомобила.
Без да губят време, те поеха по основната артерия на квартала. „Мот Стрийт“ беше тясна улица, която гъмжеше от хора и беше невероятно оживена: коридор от мрачни тухлени сгради, съоръжени с чугунени стълби, който пресичаше Китайския квартал от север до юг.
Минаха покрай безкрайна редица от най-различни магазинчета с витрини, покрити с графични символи: салони за татуиране и акупунктура, бижутерии, бутици за продажба на фалшиви луксозни стоки, бакалници и ресторантчета за готова храна за вкъщи, чиито сергии предлагаха месо от изкормени костенурки, а отгоре, провесени на куки, висяха армии от патици за сладко-кисел сос.
Скоро те стигнаха пред сива фасада на заложна къща, над която светеше гигантски неонов надпис във формата на дракон. Табелата „Купувам-Продавам-Заеми“ се открояваше в заревото на утрото.
Габриел отвори вратата на помещението. Алис го последва по мрачен коридор, който ги отведе до мизерно осветена голяма зала без прозорци. Миришеше противно, на пот.
Върху металически рафтове бяха натрупани всевъзможни предмети: телевизори с плоски екрани, маркови модели дамски чанти, музикални инструменти, препарирани животни, абстрактни картини.
— Часовникът ви — настоя Габриел и протегна ръка. Застанала до стената, Алис се поколеба. Когато съпругът й почина, тя прекалено бързо се освободи от всички неща — дрехи, книги, мебели, — които й напомняха за човека, когото толкова много бе обичала. Сега й оставаше само часовникът: златен „Патек Филип“ с календар и фази на луната, който Пол бе получил от дядо си.
Месеците минаваха, а скъпата вещ се превърна в нещо като талисман, невидима нишка, която я свързваше с паметта за Пол. Алис носеше всекидневно хронометъра, повтаряше всяка сутрин жестовете, които някога правеше мъжът й: стягаше кожената гривна около китката си, навиваше бутона на механизма, почистваше стъклото. Предметът я успокояваше, създаваше й чувството — наистина, малко изкуствено, но толкова важно за нея, — че Пол все още е тук, някъде наоколо.
— Моля ви, дайте го — повтори Габриел.
Приближиха се до гише, обезопасено с преграда от бронирано стъкло, зад което седеше безполов на вид, но спретнат азиатец: грижливо фризиран, джинси с висока талия, модни очила, вталено сако, под което се подаваше фланелка с къс ръкав, върху която бяха изрисувани персонажи на Кийт Харинг14.
— Какво мога да сторя за вас? — попита китаецът и приглади кичур коса зад ухото си.
Приятният му вид контрастираше силно с гадната атмосфера на мястото. Алис свали със съжаление часовника и го подаде на гишето.
— Колко?
Мъжът от заложната къща разгледа внимателно бижуто.
— Имате ли документ, който доказва автентичността на предмета? Свидетелство за оригиналността му например?
— Не нося в себе си — промърмори младата жена и го разстреля с поглед.
Китаецът дълго оглеждаше часовника, поигра си със стрелките, провери механизма за навиване.
— Много е крехък — предупреди Алис.
— Нагласям датата и часа — оправда се мъжът, без да вдига глава.
— Точен е! Добре, стига толкова! Взимате ли го или не?
— Предлагам ви 500 долара — рече азиатецът.
— Да не сте слънчасал! — избухна Алис и грабна часовника от ръцете му. — Това е антична вещ! Струва сто пъти повече!
Беше готова да напусне магазина, когато Габриел я задържа за ръката.
— Успокойте се! — разпореди се той. — Не става дума да продаваме часовника на съпруга ви, нали? Само го оставяме за залог. Ще се върнем да си го приберем, щом разплетем историята.
Тя тръсна глава.
— Изключено. Ще намерим друго решение.
— Няма друго решение и вие знаете това! — повиши глас той. — Чуйте, времето ни притиска. Трябва да хапнем нещо, за да си възвърнем силите, а не можем да предприемем нищо без пари. Чакайте ме навън и ме оставете да водя преговорите с този тип.
Алис с горчивина му подаде бижуто и излезе от магазина.
Едва озовала се на улицата, я блъсна силна миризма на подправки, на пушена риба и на ферментирали гъби, която не успя да усети преди малко. Тези изпарения предизвикаха внезапно гадене. Конвулсия я прегъна на две, принуди я да се наведе напред, за да изхвърли от празния си стомах жлъчен сок. Зашеметена, тя се изправи и се подпря на стената.
14
Кийт Харинг (1958–1990) е американски художник, силно повлиян от графити и от стила поп арт.