Габриел имаше право. Трябваше непременно да хапне нещо.
Потърка очите си и осъзна, че по бузите й капеха сълзи. Усети, че губи самообладание. Кварталът я задушаваше, тялото й заплашваше да се предаде. По този начин изплащаше вложените до момента усилия. Наранената й китка гореше, мускулите страшно я боляха.
Най-вече: тя се чувстваше безнадеждно сама, обзета от мъка и объркване.
Ослепителни картини прорязваха съзнанието й. Епизодът с часовника възраждаше мъчителното минало. Тя отново мислеше за Пол. За първата им среща. За омаята, която я обзе тогава. За могъществото на любовта: сила, способна да унищожи всичките й страхове.
Спомените избликнаха на повърхността като истински гейзер.
Спомените за щастливите дни, които никога нямаше да се върнат.
Париж
Ноември, 2010 г.
Валеше като из ведро.
— Завий надясно, Сеймур, ето там е улица „Свети Тома от Аквино“.
Непрекъснато движение на чистачките, опитващи се да прогонят потоците вода, които се стоварват над Париж. Въпреки усилията им, полупрозрачната завеса почти незабавно отново изниква на предното стъкло.
Нашата полицейска кола напуска булевард „Сен Жермен“, за да се вмъкне в тясната артерия, която започва от площада с църквата.
Небето е черно. От вчера вечерта бурята вилнее. Пред нас пейзажът се размива. Фронтонът на църквата изчезва в облаците. Орнаментите и барелефите потъват в мъглата. Само каменните ангели, приютени в ъгловите ниши, все още се различават сред потопа.
Сеймур обикаля площадчето и спира в зоната за паркиране срещу гинекологичния кабинет.
— Мислиш ли, че ще се бавиш дълго?
— Не повече от двайсет минути — обещавам. — Гинеколожката ми определи час за преглед по имейла. Предупредих я, че проблемът е спешен.
Той проверява съобщенията на екрана на телефона си.
— Слушай, има бирария малко по-надолу. Ще си купя сандвич, докато те чакам, и ще се обадя в службата, за да разбера докъде са стигнали Савиньон и Крюши с разпита.
— Окей, изпрати ми есемес, ако научиш нещо ново. До скоро и благодаря, че ме придружи — казах и затворих вратата след себе си.
Пороят се изсипва отгоре ми. Вдигам якето над главата си, за да се скрия от дъжда и притичвам десетте метра, които разделят колата от лекарския кабинет. На секретарката е необходима почти минута, за да ми отвори. Когато най-после влизам в антрето, установявам, че тя е на телефона. Прави ми знак за извинение и ме насочва към чакалнята. Отварям вратата на стаята и сядам на един от кожените фотьойли.
От сутринта преживявам кошмар, който се дължи на гадна пикочна инфекция, която започна внезапно. Истинска поредица от мъки: болки ниско долу в корема, напъни за малка нужда на всеки пет минути, нетърпимо парене и кръв в урината.
За да се обърка всичко, трябва да кажа, че това се случва наистина в неподходящо време. Последните двайсет и четири часа моята група действа трескаво. Опитваме се да изтръгнем признания от един убиец, срещу когото няма солидни доказателства; очаква ни и нов случай — убийството на жена, намерена мъртва в дома си, в буржоазно жилище на улица „Фесандри“, в 16 район. Млада учителка, дивашки удушена с чифт чорапи. 15 часът е. Ние със Сеймур сме на местопрестъплението от седем сутринта. Решаваме сами да разпитаме съседите. Нищо не съм яла, гади ми се и имам чувството, че пикая бръснарски ножчета.
Грабвам пудриерата, която винаги мъкна в чантата си, и се опитвам да сложа малко ред в прическата си. В главата съм като зомби, дрехите ми са яко наквасени и като цяло приличам на мокро куче.
Дишам дълбоко, за да се успокоя. Не за първи път изпитвам подобни болки. Независимо че е ужасно мъчително, знам, че се лекува: една доза антибиотик и ден по-късно симптомите изчезват. Отидох в аптеката срещу дома си, но фармацевтката отказа да ми даде каквото и да било лекарство без рецепта.
— Госпожица Шефер?
Мъжки глас ме принуждава да вдигна глава от пудриерата към бяла престилка. На мястото на моя гинеколог стои красавец с матова кожа, с руси коси и квадратно лице, осветено от усмихващи се очи.