— Да, какво желаете? — пита сънлив глас.
— Пол Малори? Криминална полиция, отворете, ако обичате.
— Хм, но…
— Полиция, господине, отваряйте!
Едно от тежките крила на портата се открехва с щракване. Отказвам се от асансьора и се втурвам да изкачвам по четири стъпала наведнъж чак до третия етаж, където започвам да тропам по вратата.
— Идвам, идвам!
Мъжът, който ми отваря, е моят красив гинеколог, но тази сутрин не е във форма: по къси панталонки и стара фланелка, русите му къдрици са разрошени, лицето му е белязано от учудване, умора и безпокойство…
— Ама, аз ви познавам, вие сте…
— Капитан Шефер, криминална бригада. Господин Малори, вие сте задържан днес, 24 декември, четвъртък, в 7:16 сутринта. Имате право да…
— Извинете, но това сигурно е грешка! Какъв е мотивът, кажете ми?
— Изготвяне на фалшиви документи. Последвайте ме, ако обичате.
— Шегувате ли се?
— Не ме принуждавайте да викам колегите си да се качат, господин Малори.
— Мога ли поне да облека панталон и риза?
— Бързо. И си вземете дебело палто, тъй като отоплението при нас не е в ред.
Докато той се облича, хвърлям един поглед на подредбата на дома. Старинният апартамент е преобразен в своеобразно ателие с изчистена декорация. Разрушени са няколко стени, излъскан е паркетът „унгарска шарка“, но са запазени двете мраморни камини и живописните корнизи.
Зад една врата забелязвам млада двайсетинагодишна рижа жена, увита в чаршаф, която ме гледа ококорено. Чакането се проточва.
— Побързайте, Малори! — изкрещявам и чукам по вратата. — Не са ви необходими десет минути, за да намъкнете един панталон!
Лекарят излиза от банята облечен изискано. Не може да се отрече, че си е възвърнал стила, наконтил се е със сако от туид, кариран вълнен панталон, габардинен тренчкот и лъснати боти. Опитва се да успокои червенокосата и тръгва след мен към стълбите.
— Къде са колегите ви? — пита той, когато се озоваваме на улицата.
— Сама съм. Да не искате да мобилизирам Интервенционната група на националната жандармерия, за да ви измъкна от леглото…
— Но това не е полицейска кола?
— Напротив, само че е без отличителни знаци. Не създавайте проблеми и се качете отпред.
Той се колебае, после се намества до мен.
Потеглям и ние се движим мълчаливо, а наоколо става все по-светло. Пресичаме 6 район и Монпарнас, преди Пол да се реши да попита:
— Добре, отговорете ми сериозно, какъв е този цирк? Знаете ли, че мога да подам оплакване срещу вас, задето миналия месец откраднахте от мен рецепта! Благодарете се на колежката ми: тя ме разубеди, като изтъкна всевъзможни смекчаващи вината ви обстоятелства. За да не ви спестя нищо, ще добавя, тя дори ви нарече „смахната“.
— Аз също ви проучих, Малори — казвам и вадя от джоба си ксероксирани книжа.
Той ги оглежда и започва да чете, като присвива вежди.
— Какво е това?
— Доказателства, че сте използвали фалшиви атестации за настаняване на две жени от Мали без документи, за да могат те да подадат молба за пребиваване.
Той не се опитва да отрича.
— И какво? Солидарността и човечността да не са престъпления?
— В правото това се нарича „изготвяне на фалшиви документи“. Наказва се с три години затвор и глоба от 45 000 евро.
— Мислех си, че в затворите не достигат места. Откога криминалната бригада се занимава с подобни дела?
Не сме далеч от Монруж15. Преминавам по „Маршалите“, спускам се по част от околовръстното, след това поемам по А6, за да стигна до магистрала „Аквитания“, която свързва Париж с Бордо.
Когато забелязва детелината при град Вису, Пол започва наистина да изпитва силно безпокойство.
— Къде ме карате?
— В Бордо. Сигурна съм, че обичате виното…
— Не, не говорите сериозно!
— Ще прекараме Бъдни вечер при майка ми. Ще ви посрещнат много добре, ще видите.
Той се обръща, поглежда дали някой ни преследва, опитва се да каже нещо весело, за да се успокои.
— Открих: в колата има камера. Полицаите прилагате специална програма със скрита камера, нали?