Продължавам да карам и за няколко минути му обяснявам ясно сделката, която съм измислила: ще пратя по дяволите издънката му с фалшивите документи, а в замяна той ще приеме да се представи като мой годеник при посрещането на Бъдни вечер.
Дълго време мълчи и не ме изпуска от очи. Отначало не може да повярва, но по-късно вдява:
— О, Господи, най-лошото е, че не се шегувате, нали? Измислили сте този капан, защото нямате смелост да защитите житейския си избор пред своето семейство. Я виж ти! Не от гинеколог имате нужда, а от психоаналитик.
Понасям атаката и, след няколко минути мълчание, се връщам на земята. Естествено, той е прав. Аз съм страхливка. И какво очаквам всъщност? Да му се стори забавно да участва в моя маскарад? Изведнъж осъзнавам, че съм кралицата на тъпачките. В това е силата и слабостта ми: да слушам инстинкта си повече от разума. Затова успях да разкрия няколко особено трудни криминални случая, което ми даде възможност да заема днешната си работа на трийсет и четири години. Но понякога интуицията ми изневерява и излизам от релсите. Идеята да представя този тип на семейството си сега ми изглежда колкото чудата, толкова и нелепа.
Почервеняла от срам, капитулирам:
— Прав сте. Съжалявам. Обръщам и ще ви върна у дома.
— Преди това спрете на най-близката бензиностанция. Резервоарът е почти празен.
Пълня със супер. Пръстите ми лепнат и миризмата на бензин ми замайва главата. Връщам се в колата и откривам, че Пол Малори го няма на седалката. Вдигам глава и забелязвам през стъклото на ресторантчето, че ми прави знаци да ида при него.
— Поръчах ви чай — казва и ми предлага да седна.
— Лош избор, пия само кафе.
— Щеше да е прекалено обикновено — усмихва се той, става и отива да вземе питието ми от бара.
Нещо в този мъж ме обърква — малко е флегматичен; прилича на английски джентълмен, който запазва класата си при всички обстоятелства.
Две минути по-късно се връща и поставя пред мен чаша кафе и кроасан, завит в салфетка.
— Не са от класата на Пиер Ерме16, но не са толкова лоши, колкото изглеждат — убеждава ме той, за да разведри атмосферата.
Сякаш за да докаже думите си, отчупва от своята кифличка и сподавя дискретна прозявка.
— Като си помисля, че ме измъкнахте от леглото в 7 часа! Веднъж и аз да се опитам хубаво да се наспя!
— Казах ви, че ще ви върна. Имате време да се пъхнете отново в кревата с вашата Дулцинея.
Той отпива глътка чай и пита:
— Признавам, че не ви разбирам добре: защо искате да прекарате Коледа с хора, от които сте видели повече лошо, отколкото добро?
— Откажете се, Малори. Както казахте, не сте психоаналитик.
— А баща ви какво мисли за всичко това?
Отговарям машинално:
— Баща ми почина отдавна.
— Престанете да разказвате басни! — възкликва той и ми подава смартфона си.
Гледам екрана и предварително знам какво ще открия там. Докато пълнех резервоара, Малори е влязъл в интернет. Не е изненадващо, че търсенето му го е отвело до новина от преди няколко месеца, която разкрива премеждията на баща ми.
Преди три години, арестуването му предизвика трус сред полицията в Лил. На 2 септември 2007 г. главен комисар Ален Шефер рано сутринта е арестуван от служителите на Генерална инспекция на националната полиция, които ще му държат сметка за методите на действие и за познанствата. След няколкомесечно разследване ГИНП разкри съществуването на едромащабна система за корупция и присвояване, извършвани от този висш полицейски служител в северната част на страната.
Отколешен полицай, уважаван, дори предмет на възхищение от началниците си, Ален Шефер след ареста си е признал, че е „преминал от другата страна на барикадата“, тъй като е поддържал приятелски отношения с известни фигури от висшия бандитски свят. Престъпление, което го е довело до укриването на кокаин и канабис.
Вчера изправителният съд на Лил е признал бившия полицай за виновен за „пасивна корупция“, „съучастие с престъпници“, „трафик на наркотици“, и „нарушаване на професионалната тайна“.
Очите ми се замъгляват от сълзи и бързо преставам да гледам екрана. Отлично знам мерзостите на баща си.
— В крайна сметка вие сте жалък нахалник…