— Вие ли казвате това? Извинете, но крадецът вика: „Дръжте крадеца.“
— Добре, баща ми е зад решетките, и какво?
— Може би именно него трябва да отидете да видите на Коледа, нали?
— Гледайте си работата!
Той настоява:
— Може ли да ви попитам къде излежава присъдата си?
— Какво ви интересува?
— В Лил ли?
— Не, в Люин, близо до Екс ан Прованс. Там, където живее третата му жена.
— Защо не искате да го видите?
Вдъхвам и повишавам тон:
— Защото не му говоря. Той ме запали по професията. Беше мой модел, единственият човек, на когото имах доверие; и той предаде това доверие. Излъга всички. Никога няма да му простя.
— Баща ви не е убил никого.
— Не можете да разберете.
Бясна, скачам, твърдо решена да се измъкна от капана, в които сама се вкарах. Той ми хваща ръката.
— Искате да ви придружа ли?
— Чуйте, Пол, много сте мил, много възпитан и вероятно сте последовател на Далай лама, но ние не се познаваме. Постъпих гадно с вас и ви се извиних. Но в деня, когато изпитам желание да видя отново баща си, ще мина без вашето присъствие, окей?
— Както искате. Но Коледа, времето на празниците… може би е добър момент, нали?
— Ядосвате ме. Не се намираме във филм на Дисни.
Той леко се усмихва. Против волята си, все пак добавям:
— Дори да исках, не бих могла. Не се влиза така просто в залата за свиждане в затвора. Трябва разрешение, трябва…
Той продължава атаката си:
— Полицайка сте. Може би можете да оправите всичко по телефона.
Връщам се в играта и решавам да го изпитам:
— Да бъдем сериозни, Екс ан Прованс е на седем часа път. Със снега, който се сипе над Париж, няма да успеем да се върнем в столицата.
— Хайде да опитаме — отсича той. — Аз ще карам.
Огън се разгаря в гърдите ми. Разстроена съм, колебая се няколко секунди. Ще ми се да се подчиня на тази лудешка идея, но не съм сигурна в мотивацията си. Дали наистина ме изпълва желанието да видя отново баща си или просто предпочитам да прекарам няколко часа с този непознат, който явно няма да ме съди, каквото ще да правя и да говоря?
Търся очите му и харесвам това, което виждам.
Подавам му ключовете от колата и той ги улавя във въздуха.
Еври, Оксер, Бон, Лион, Баланс, Авиньон…
Продължаваме сюрреалистичното си пътешествие по „Магистралата на слънцето“. За първи път от много отдавна съм свалила гарда пред мъж. Позволявам му да постъпва както пожелае; оставям се да бъда водена. Слушаме песни по радиото, похапвайки кифлички и шоколадови бисквити „Пепито“. Има трохи и слънце навсякъде. Като предвкусване за отпуска, за Прованс, за Средиземноморието. За свобода.
Всичко, от което имам нужда.
13:30 е, когато Пол ме оставя пред вратата на затвора в Люин. По целия път отхвърлях мисълта за среща очи в очи с баща си. Застанала пред строгата фасада, претрупана с охранителни камери, вече не мога да направя крачка назад.
Излизам половин час по-късно, обляна в сълзи, но облекчена. От това, че отново видях баща си. Че посях зърното на помирение, което вече не ми изглежда невъзможно. Тази първа крачка може би е най-хубавото нещо, което съм вършила от години насам. И го дължа на мъж, когото едва познавам. Някой, който е прозрял в мен нещо различно от онова, което се опитах да му представя.
Не знам какво криете, господин Малори, дали сте откачен колкото мен, или просто не приличате на другите, но ви благодаря.
Освободена от тежък товар, заспивам в колата.
Пол ми се усмихва.
— Знаеш ли, че баба ми притежава къща на амалфийското крайбрежие17? Ходила ли си в Италия по Коледа?
Когато отварям очи, току-що сме пресекли италианската граница. Сега се намираме в Сан Ремо и слънцето върви към залез. Далеч сме от Париж, от снега и от Полицията.
Усещам, че той ме гледа. Имам чувството, че винаги съм го познавала. Не разбирам как толкова бързо между нас може да се появи интимна връзка.
В битието ни има редки моменти, когато вратата се отваря широко и животът ни предлага среща, която не сме очаквали. Среща с човека, който ни допълва, който ни приема такива, каквито сме, който ни усеща напълно, който отгатва и разбира противоречията, страховете, чувствата, гнева, потока мътилка, който тече в главите ни. И който ни успокоява. Този, който ни предлага огледало, в което не се боим да се погледнем.