Тя изведнъж смири устрема си. Един космат келнер направи неодобрителна гримаса, като забеляза петната кръв по блузата й. Тя дискретно затвори догоре ципа на якето си.
— Предлагам да разделим парите — рече Габриел и извади от джоба си 1600-те долара, които му беше дал китаецът. — Не бива да слагаме всичките си яйца в една и съща кошница.
Постави пред Алис осем банкноти от сто долара. Младата жена ги сложи в джоба на джинсите си. Тогава усети малък картонен правоъгълник, сгънат на дъното на джоба. Свъси вежди и го разгъна на масата.
— Погледнете!
Ставаше дума за талон, каквито дават в гардеробните на големите ресторанти или в багажните отделения на хотелите. Габриел се наведе напред: талонът носеше номер 127. Красиво съчетани, двете букви Г и Х представляваха дискретно лого.
— Хотел „Гринуич“! — извикаха и двамата едновременно.
За миг отчаянието изчезна.
— Да вървим! — предложи младата жена.
— Дори не съм опитал пържените си картофи!
— По-късно ще продължите да се шегувате, Кийн!
Алис вече беше насочила поглед към таблета, за да открие адреса на хотела, докато Габриел плати сметката на касата.
— Пресечка на „Гринуич Стрийт“ и „Норт Мур Стрийт“ — рече му тя, когато той се върна при нея.
Полицайката грабна ножа, който лежеше на масата и тихомълком го мушна в джоба на якето си; той облече сакото си. Излязоха едновременно.
Хондата спря зад две таксита, застанали едно до друго. В сърцето на елитния квартал Трайбека, хотел „Гринуич“ беше висока сграда от тухла и стъкло, която се издигаше на няколко метра над бреговете на река Хъдзън.
— Малко по-нататък има паркинг, на „Чеймбърс Стрийт“ — каза Габриел и посочи надпис. — Ще оставя колата там и…
— И дума да не става! — прекъсна го Алис. — Отивам сама, а вие ще ме чакате тук, с включен мотор, за да ми осигурите отстъплението, ако нещата тръгнат зле.
— А ако не се върнете до четвърт час, какво да правя? Да викам ли полицията?
— Полицията съм аз! — отговори тя и излезе от колата.
Като я видя да се насочва към входа, един портиер усмихнато й отвори вратата. Тя му благодари с кимване и влезе в преддверието.
Алис премина през дискретно луксозен лоби бар, след който идваше ред на елегантен салон-библиотека, окъпан в деликатна светлина. Диван „Честърфийлд“ и платнени фотьойли бяха разположени около голяма камина, в която горяха две огромни цепеници. Малко по-нататък стъклена витрина откриваше изглед към вътрешен двор, обсипан с цветя, който напомняше за Италия.
— Добре дошли, госпожо, какво мога да сторя за вас? — попита модерна и стилна млада жена: очила с дебели рогови рамки, тясна пола, блуза с геометрични шарки, червеникавокафяв бретон.
— Искам да си взема багажа — обяви Алис и й подаде талона.
— Разбира се. Секунда, ако обичате.
Тя подаде талона на колегата си, който изчезна в малка гардеробна, откъдето се върна след трийсет секунди с дипломатическо куфарче от черна кожа, за чиято дръжка беше закрепена каишка с номер 127.
— Ето, госпожо.
Прекалено е хубаво, за да е истина — рече си Алис и пое куфарчето.
Тя реши да провери късмета си.
— Бих искала да науча името на човека, който е оставил това куфарче при вас.
Младата жена зад приемното бюро свъси вежди.
— Мислех, че сте вие, госпожо, иначе никога не бих ви го дала. Щом е така, ще ви помоля да ми го върнете…
— Нюйоркска полиция, детектив Шефер! — обяви Алис, без да се смути. — Разследвам случая…
— Произношението ви е прекалено френско, за да сте нюйоркски полицай — прекъсна я администраторката. — Покажете ми картата си, моля.
— Името на клиента! — сопна се Алис и повиши тон.
— Достатъчно, ще извикам началството!
Разбрала, че е изгубила дуела, Алис започна да отстъпва. Стискайки дръжката на куфарчето, тя измина бързо разстоянието, което я делеше от изхода и премина без затруднение покрай портиера.
Едва стъпи на тротоара, когато се чу виенето на сирена. Тя произвеждаше звук по-висок от 100 децибела, което насочи погледите на минувачите към Алис.
Изпаднала в паника, младата жена осъзна, че звукът идваше не от хотела, както отначало си помисли, а… от самото куфарче.
Пробяга няколко метра по тротоара, търсейки с очи Габриел и колата. Готвеше се да пресече улицата, когато електрически заряд я закова на място.