За щастие, разстоянието между изхода на метрото и улица „Лас Казес“ е само двеста метра. За по-малко от пет минути стигам до клиниката. Отварям вратата, обаждам се в приемната и под неодобрителните погледи на другите пациенти си взимам кафе от машината в чакалнята.
Чувствам се изтощена. Коремът ми подскача, сякаш големи мехури се пукат, сякаш отвътре напират малки вълни. Това много забавлява Пол, когато се случва у дома.
Що се отнася до мен, нещата са по-сложни. Бременността е невероятно, магическо състояние, но не успявам да се отпусна. Възбудата ми винаги е придружена от глухо безпокойство, лошо предчувствие и болезнени въпроси: не знам дали ще бъда добра майка, страхувам се за здравето на бебето си, боя се, че няма да се справя…
От една седмица — поне на теория — съм в отпуск по майчинство. Пол изпълни своята част от работата, като подготви стаята за бебето и сложи специалната седалка в колата ми. Аз бях предвидила да свърша много неща — да купя първите дрешки, детска количка, коритце, тоалетни продукти, — но безкрайно отлагах тези проекти за по-късно.
Истината е, че не спрях да работя по разследването. Моето разследване: на четирите удушени в западната част на Париж жени. Групата ми беше натоварена с разкриването на първото убийство, но се провалихме. Оттогава случаят стана много важен и ни се изплъзна. Бях отстранена, но не можех да забравя замръзналите в ужас лица. През цялото време мислех за тях. Натрапчивата идея вреди на бременността ми и ми пречи да се съсредоточа върху утрешния ден. През паметта ми преминават все едни и същи образи, въртят се едни и същи хипотези, губя се в догадки, непрекъснато следвам нишката на събитията.
Нишката…
Да намеря невидимата нишка, която свързва Клара Матюрен, Натали Русел, Мод Морел и Виржини Андре. Макар все още никой да не я е открил, тя непременно съществува. Между тези четири жени има нещо общо, което до момента се изплъзва на всички разследващи.
Дори на мен.
Най-вече на мен.
Зная, че не мога да забележа нещо очевидно и тази увереност ми вгорчава живота. Ако не го спрем, мъжът ще продължи да убива. Веднъж, два пъти, десет пъти… Той е предпазлив, невидим, неуловим. Не оставя следа, нито отпечатък, нито ДНК. Никой не може да обясни защо четирите жертви са му отворили вратата, без да се боят, в доста късен вечерен час. Не разполагаме с нищо, освен със смътни свидетелски показания за индивид с черна каска и скутер на три колела, каквито има хиляди в района на Париж.
Ново кафе от машината. Става течение, студено е. Ръцете ми обгръщат чашката, търсят малко топлинка. Погледът ми блуждае, за хиляден път връщам в мислите си филма на събитията и си повтарям като мантра навръзването на фактите.
Четири жертви: четири жени, които живеят сами. Три неомъжени и една разведена майка. Един и същи географски периметър. Един и същи начин на действие.
Отдавна вестниците са нарекли престъпника „убиецът, крадец на телефони“. Полицаите също мислеха в началото, че той прибира джиесемите на жертвите си, за да премахне компрометиращи го следи: разговори, филми, снимки… Но тази хипотеза се провали. Наистина смартфоните на втората, а и на третата жертва дълго време останаха неоткрити. Но противно на твърденията на пресата, това не се отнасяше нито за първата, нито за последната жертва. И ако апаратът на стюардесата никога не е бил засечен, този на медицинската сестра просто е бил забравен в такси.
Гледам собствения си телефон. Свалила съм от компютрите на четирите жертви стотици снимки. Снимки от ежедневието им.
Разглеждам ги и винаги се връщам към Клара Матюрен. Първата жертва, учителката: тази, която като че ли чувствам най-близка. Една от позите особено ме трогва: традиционна снимка на класа, направена през октомври 2010 г., в двора на училището. Всички момиченца и момченца от последното ниво на детската градина в училище „Жолио Кюри“ са се събрали около учителката си. Снимката е пълна с живот. Муцунките на хлапетата ме впечатляват. Някои от тях са много сериозни, докато други се правят на клоуни: лудо се смеят, бъркат си в носа, правят ушички… Сред тях Клара Матюрен се усмихва широко. Тя е красива жена, която изглежда дискретна, с къси руси коси. Носи светлобежов шлифер, а под него елегантен костюм с панталон и квадратен копринен шал „Бърбъри“, като прочутата марка се разпознава ясно. Облекло, което несъмнено обича, тъй като я виждаме с него и на други снимки: на сватбата на нейна приятелка през май 2010 г. в Бретан, при пребиваване в Лондон през август същата година и дори на последната снимка, направена няколко часа преди смъртта й от охранителната камера на улица „Фезандери“. Преминавам от поза на поза, за да открия навсякъде облеклото фетиш: шлифера, костюма и шала „Бърбъри“. Когато се спирам по-дълго на последната фотография, един детайл за първи път ми прави впечатление: шалът е друг. С три пръста увеличавам образа на екрана, за да се уверя. Охранителната камера дава лоша картина, но съм сигурна, че парчето плат е различно.