— Може би никаква, но трябва да се проследят всички хипотези. Нищо ли не ви говори история с изгубен предмет?
Той размисля известно време, после казва:
— Да, всъщност…
Спира на средата на изречението. Усещам, че гласът му с обхванат от вълнение, но той се взима в ръце и обяснява:
— Това е една от причините да се скараме последния път, когато тя ми даде сина ми. Разсърдих й се, че е изгубила плюшеното мече на Гаспар, играчка, без която той не можеше да заспи. Виржини твърдеше, че мечето е изчезнало в парка „Монсо“. Каза ми нещо за Бюрото за намерени вещи, но…
Бюрото за намерени вещи…
Усещам как сърцето ми се блъска в гърдите. Чист адреналин.
— Почакайте, господин Андре, искам да съм сигурна, че добре съм ви разбрала: Виржини е ходила в Бюрото за изгубени вещи или е смятала да отиде?
— Каза ми, че вече е ходила и е попълнила формуляр, за да я предупредят, ако открият мечето.
Не мога да повярвам на ушите си.
— Благодаря. Ще ви се обадя, щом науча нещо ново. Измъквам електродите, ставам и се обличам бързо.
— Съжалявам, Роз-Мей, но съм принудена да си тръгна.
— Не. Не говорите сериозно, госпожо Шефер. Във вашето състояние не можете…
Вече съм затворила вратата и се намирам в асансьора. Викам такси по телефона. Чакам в хола и потропвам нервно с крак. Това е моето разследване.
Гордостта ми взема надмощие. Мисля за десетките ченгета, които са проверявали как са прекарвали времето си всички жертви и може би са пропуснали да забележат нещо особено важно.
Нещо, което аз току-що открих…
Улица „Морийон“ 36,
15 район,
точно зад парка „Жорж Брасенс“
Таксито ме оставя пред Бюрото за изгубени вещи: красива сграда от 20-те години на XX век от розови тухли и бял камък. Независимо че Бюрото е подчинено на Префектурата на полицията в Париж, то е административна структура, в която не работят и никога не са стъпвали тук ченгета.
Показвам картата си на пропуска и моля да бъда приета от някой началник. Докато чакам, се оглеждам наоколо. Зад гишетата, десетина служителки посрещат с безразличие хората, които решават да оставят открит на обществено място предмет, както и дошлите да си приберат намереното или да попадат молба за търсене.
— Стефан Далмасо, приятно ми е.
Вдигам глава. Гъсти мустаци, увиснали бузи, кръгли пластмасови очила: началникът на улица „Морийон“ изглежда симпатичен и говори със силен марсилски акцент.
— Алис Шефер, от криминалната бригада.
— Чудесно. Скоро ли ще бъде щастливото събитие? — пита той и гледа към корема ми.
— След месец и половина, може и по-рано.
— Детето прави човека по-благороден! — изрича той и ме кани да го последвам в кабинета му.
Попадам в просторна стая, подредена като малък музей, където са изложени най-впечатляващите предмети, попаднали в Бюрото: Орден на Почетния легион, протеза на крак, човешки череп, парче метал от Световния търговски център в Ню Йорк, урна с праха на котка, сабя на якудза25 и дори… сватбена рокля.
— Един шофьор на такси я донесе преди няколко години. Возел двойка, която току-що си разменила пръстените. Младоженците се скарали и се разделили, докато пътували в таксито — обяснява Стефан Далмасо.
— Вие ръководите истинска пещера на Али Баба…
— Най-често ни носят портфейли, очила, ключове, телефони и чадъри.
— Впечатляващо — казвам и си поглеждам часовника.
— Моите анекдоти с лопата да ги ринете, но предполагам, че бързате — отгатва той и ме кани да седна. — Е? Каква е причината за посещението ви?
— Работя над случай с убийства. Искам да разбера дали някоя си Виржини Андре е идвала при вас в последно време.
— За да иска какво?
— За да разбере дали не сте открили плюшеното мече на сина й, изгубено в парка „Монсо“.
Седнал на фотьойла с колелца, Далмасо се приближава до бюрото си и пуска компютъра.
— Казвате, Виржини Андре? — пита и суче мустак.
Потвърждавам с кимане. Той записва името на компютъра.
— Не, съжалявам, не сме получавали молба от това лице през последния месец.
— Може би е сигнализирала онлайн или по телефона.
— Щях да я намеря. Всички молби задължително присъстват в нашата база данни. Служителите ни попълват формулярите по електронен път.