По дяволите…
— Пристигнахме.
Любезен като тъмничар, шофьорът ме стоварва насред уличка с един изход, потулена между улица „Боало“ и авеню „Моцарт“. Дъждът става все по-силен. Водата се стича във врата ми. Усещам тежестта на бебето, много ниско долу, така че дори ми е трудно да вървя.
Заобиколи.
Сред прилепени една до друга градски къщи и малки кооперации откривам сивеещ блок, който носи номера, даден ми от секретарката. Типична за 70-те години на XX век конструкция: бетонно чудовище, което обезобразява улицата.
Намирам името „Вон“ на таблото и натискам звънеца.
Няма отговор.
На улицата, на мястото, предназначено за мотоциклети, стоят един стар чапи ямаха и скутер с три колела.
Продължавам да звъня и продънвам всички бутони, докато един от живеещите в сградата ми отваря вратата.
Поглеждам на листчето и виждам на кой етаж живее Вон, след това тръгвам по стълбата, без да бързам. Започвам да усещам ритници в корема. Тревожни ритници.
Знам, че извършвам страхотна глупост, но нещо ме кара да продължа. Моето разследване. Не паля осветлението. Изкачвам стъпалата в мрак.
Шести етаж.
Врата на Вон е открехната.
Изваждам пистолета от чантата си и се поздравявам мислено, че съм проявила интуиция и съм го взела със себе си. Стискам дръжката с две ръце.
Усещам че потта се смесва с дъжда, който се стича по гърба ми.
Провиквам се:
— Ерик Вон? Полиция. Влизам.
Блъскам вратата, а пистолетът е здраво закрепен в дланите ми. Напредвам по коридора. Натискам ключа, но електричеството е изключено. Навън дъждът барабани по покрива.
Апартаментът е полупразен. Няма светлина, почти липсват мебели, няколко кашона са оставени на пода в салона. Видимо птичката е отлетяла.
Страхът ми отслабва. Дясната ми ръка пуска пистолета и грабва телефона. Докато набирам номера на Сеймур, усещам нечие присъствие зад себе си. Хвърлям телефона и се обръщам, виждам мъж, чието лице е закрито под каска за мотор.
Отварям уста, за да изкрещя, но преди да издам звук, усещам, че острието на нож се забива в плътта ми.
Острието, което убива сина ми.
Вон нанася удари в корема ми отново и отново.
Краката ми отмаляват и се строполявам на пода.
Чувствам, че той започва да сваля чорапите ми. След това се унасям, понесена от поток омраза и кръв. Последната ми мисъл е за баща ми. По-точно за изречението, което беше татуирал на ръката си:
Най-голямата хитрост на дявола е да ви убеди, че не съществува.26
9
Парк „Ривърсайд“
Вечността е от женски род и в сегашно време.
Дяволската кухня, Ню Йорк
В наши дни
11:15 ч.
Алис беше свършила да разказва преди една минута. Все още в шок, Габриел мълчеше. Търсеше думи да я утеши, но тъй като се боеше да не каже нещо неуместно, предпочете да не говори.
С насълзени очи младата жена гледаше рояците жълти листа, понесени от вятъра. Грохотът на града й се струваше далечен. Почти можеше да се чуе песента на птиците или бълбукането на фонтана, намиращ се в центъра на градинката. Да съживи миналото пред този непознат мъж беше болезнено, но и действаше катарзисно. Като сеанс при психоаналитик. Изведнъж, появила се от никъде, идеята за нещо очевидно я разтърси.
— Знам как да го отворя! — извика тя и спътникът й подскочи.
Грабна коженото куфарче и го постави на коленете си.
— Две ключалки, подсигурени с двоен трицифрен код — констатира тя.
Наведе се, за да повдигне маншета на ризата му, докато се появи гравираната поредица от цифри:
— Ще се обзаложим ли?
Тя провери комбинацията, след това натисна двете ключалки едновременно. Чу се звучно щракване и куфарчето се отвори.
Празно.
Поне на пръв поглед. Алис намери преграда, затворена с цип. Дръпна го и стигна до двойно дъно, където откри малка бежовожълта чантичка от кожа на алигатор.
Най-после.
С треперещи ръце, успя да се справи с несесера. В специална кутийка, под ластична панделка, откри голяма медицинска спринцовка с игла, с предпазен похлупак накрая.
26
Цитатът е от „Малки поеми в проза“ на Бодлер, вж. Шарл Бодлер, „Цветя на злото. Малки поеми в проза“ превод Кирил Кадийски, издателство „Народна култура“, София, 1991, с. 394.