Алис усети някаква празнота в корема си. През всичките тези години тя беше желала само това: да убие Вон със собствените си ръце.
Но нямаше как да го ликвидира, преди да получи отговори на всички въпроси.
Усети, че телефонът й вибрира в джоба на горната дреха. Без да изпуска Вон от очи, тя извади апарата. Номерът на шестия от групата се изписа на екрана.
— Крюши? — обърна се към него тя.
— Звъняла сте ми, шефке? — обади се сънлив глас. — Знаете ли колко е часът?
— Имам нужда от теб, Оливие. Знаеш ли къде е Сеймур?
— Нямам идея. От една седмица съм на почивка в Бретан при роднини на съпругата ми.
— Какви ги разправяш? Нали вчера се срещнахме в полицията.
— Шефке… Отлично знаете, че това не е възможно.
— Защо?
— Шефке, нали…
— Защо? — ядоса се Алис.
Настъпи мълчание, после с тъжен глас Крюши рече:
— Защото от три месеца сте в болнични. От три месеца не сте стъпвали в полицията.
Отговорът я порази. Алис изпусна телефона на размекнатата земя.
Какви ги разправя?
През пелената на дъжда, зад Вон, погледът й се залепи за приемното табло на болницата.
Здравейте, днес е вторник 15 октомври 2013 г.
23:59 ч.
Имаше грешка в написаното. Беше вторник, 8 октомври. Не 15. Тя избърса дъждовните капки, които се стичаха по лицето й. Ушите й бучаха. Червеният пламък на ракета, известяваща бедствие, избухна в съзнанието й като сигнал за тревога. От самото начало преследваше не само Вон, но и по-прикрит и по-ожесточен противник: самата себе си.
След това изникнаха множество случайности, които се подредиха като откъси от филм, монтирани един до друг.
Първо си спомни за младежа от заложната къща в китайския квартал, който въртеше копчето на часовника на Пол. „Сверявам датата и часа“ обясни той и смени числото осем с петнайсет.
После се появи онази първа страница от вестника, който намериха пред вратата на къщата на Калеб Дюн. И тя сочеше 15 октомври. Както електронната поща на Франк Марешал. Все детайли, на които не беше обърнала внимание…
Как беше възможно?
Изведнъж разбра. Дупката в паметта й не беше от една нощ, както й се стори в началото. Тя датираше поне от седмица.
По лицето на Алис сълзите от тъга и гняв се смесиха с дъжда. Тя продължи да държи оръжието, насочено към Вон, но цялото й тяло трепереше, обзето от треска. Залитна, помъчи се да не се строполи, стискаше с все сила дръжката на пистолета.
Отново седефената завеса с отражения с цветовете на дъгата изникна в съзнанието й но този път ръката й беше достатъчно дълга, за да улови един от ъглите. Най-после завесата се разтвори и даде възможност на спомените да изникнат на повърхността. Счупените парчета на паметта й си дойдоха по местата.
Изведнъж светкавици разкъсаха мрачините. Алис обърна глава за част от секундата. Този миг невнимание беше фатален. Габриел се хвърли върху нея и силно я блъсна към капака на шелбито. Алис стреля, но куршумът не улучи целта.
Противникът тежеше отгоре й с цялото си туловище; обездвижи я с лявата си ръка. Нова светкавица блесна и освети хоризонта. Алис вдигна очи и забеляза спринцовката, която мъжът държеше в дланта си. Зрението й се размъти. Вкус на желязо проникна в устата й. Видя как иглата сякаш на забавен ход се стоварва върху й, забива се в една от вените на врата й, и тя не можеше да стори каквото и да било, за да я избегне.
Габриел натисна дръжката и преля в нея течността. Серумът изгори тялото на младата жена като електрически заряд. Болката я сряза, отблокира брутално запоената решетка на паметта й. Тя изпита усещането, че цялата й същност гореше и граната, готова да избухне беше заместила сърцето й.
Бяла светлина я заслепи.
Това, което видя, я ужаси.
След това изгуби съзнание.
Атмосфера на терор тегне над столицата.
Преди седмица атентат окървави Париж. Камикадзе с колан експлозиви се взриви в автобус на улица „Сен Лазар“. Равносметката е ужасяваща: осем загинали, единайсет ранени.
Същия ден раница, съдържаща пълна с пирони газова бутилка, беше намерена по линия 4 на спирката Монпарнас-Биенвеню. За щастие сапьорите успяват да обезвредят устройството преди то да се активира. Но оттогава цари паника.