Споменът за атентатите от 1995 г. е жив повече от всякога. Не минава ден без евакуация на сгради. Завръщането на тероризма е основна тема в пресата и е първа новина в телевизионните предавания. Антитерористичната бригада на полицията действа под особено напрежение и осъществява доста арести в ислямските среди, в анархистичното движение и в крайната левица.
На пръв поглед техните разследвания не се отнасят до мен. Но Антоан дьо Фуко, заместник-командирът на антитерористичната бригада ме моли да участвам в разпита на един от заподозрените, чийто срок за арест е продължаван на три пъти и скоро трябва да бъде пуснат на свобода. През 70-те години на XX век, в началото на кариерата си, Фуко няколко години работил с баща ми, преди пътищата им да се разделят. Също така, той беше един от най-добрите ми преподаватели в полицейската школа. Има чудесно мнение за мен и дори ми приписва качества, които не притежавам.
— Нуждаем се от теб, Алис.
— Какво искате да направя?
— Повече от три дни се опитваме да принудим този тип да говори. Той не продумва нищо. Ти може би ще успееш.
— Защо? Понеже съм жена ли?
— Не, защото знаеш как да го сториш.
Нормално е подобно предложение да ме развълнува. Но не усещам прилив на адреналин и съм доста учудена. Изпитвам само тегнеща умора и желание да се прибера вкъщи. От сутринта ме измъчва жестока мигрена. Навън е тежка лятна вечер. Въздухът е горещ, Париж се задушава под замърсяването на околната среда, денят е угнетяващ. В сградата на полицията е горещо като в пещ. Няма климатици, няма въздух. Чувствам как потта се стича по блузата ми. Готова съм да убия за студена Кока Кола лайт, но автоматът за напитки не работи.
— Слушай, щом твоите хора не са успели, не виждам какво мога да помогна.
— Хайде — настоява Фуко, — виждал съм те как действаш.
— Ще ви изгубя времето. Не познавам досието му, не…
— Ще ти кажем всичко необходимо. Тайландие се съгласи. Появяваш се и го принуждаваш да снесе някое и друго име. След това аз поемам щафетата.
Колебая се, но имам ли избор?
Настаняваме се в стая под покрива, в която се въртят два вентилатора. В продължение на цял час двама офицери от антитерористичната бригада ме запознават с данните за заподозрения. Мъжът, някой си Брахим Рахмани, наречен „търговеца на пушкала“ или „сапьора“, отдавна е под наблюдение. Подозират го, че е предоставил експлозивите на групата, която взриви автобуса на улица „Сен Лазар“. При обиск в дома му са намерени малки количества експлозиви С4, създадения в Черна гора експлозив РЕР 500, пластични взривни устройства, телефони, превърнати в детонатори, както и истински арсенал: оръжия от всички калибри, металически пръти, противокуршумни жилетки. След три дни арест заподозреният не е признал абсолютно нищо, а анализът на твърдия диск на компютъра му, както и на електронните връзки през последните месеци, е недостатъчен да докаже участието му, дори индиректно, в атентатите.
Вълнуващ случай, но много сложен. Заради горещината ми е трудно да се концентрирам. Двамата ми колеги говорят бързо, разказват ми куп детайли, които едва запомням. Независимо че паметта ми обикновено е съвършена, от страх да не забравя нещо, взимам тефтер и си записвам.
Когато свършват, ме съпровождат до коридора на долния етаж, където се намира залата за разпити. Фуко, Тайландие, каймакът на полицейското общество е тук; наблюдават зад непрозрачно от едната страна стъкло, жадни да ме видят в действие. Сега вече и аз изпитвам силно желание да се появя на арената.
Отварям вратата и влизам в залата.
Топло е като в сауна, на границата на човешката издръжливост. Закопчан с белезници за стол, Рахмани седи зад дървена маса, малко по-голяма от училищен чин. Поти се с наведена глава. Едва забелязва присъствието ми.
Завивам ръкавите на блузата си и изтривам капките пот, които се стичат по лицето ми. Нося пластмасова бутилка с вода, за да установя контакт. Изведнъж вместо да я подам на заподозрения, отварям шишето и отпивам дълга глътка.
Отначало водата ми действа добре, после внезапно усещам, че губя присъствие на духа. Затварям клепачи, зашеметена се опирам на стената, за да дойда в съзнание.
Когато отварям очи не мога въобще да се ориентирам. В главата ми има голяма празнина, бяло пространство. И ужасяващ страх: че съм телепортирана на непознато място.
Усещам, че залитам и сядам на стола, срещу мъжа, а след това го питам: