— Но кой сте вие? И какво правя аз тук?
Осемнайсет часът. Париж. Краят на хубав есенен ден.
Слънцето, което се прибира зад хоризонта, нежно гали столицата, отразява се в прозорците на сградите, във водите на реката, в стъклата на автомобилите и разпръсква светлина по авенютата. Сияйна вълна, която ослепява и отнася всичко, движейки се.
Край парка „Андре Ситроен“, колата ми се измъква от задръстванията и тръгва по бетонната рампа, която води до стъклен плавателен съд, разположен близо до Сена. Фасадата на европейската болница „Мари Кюри“ прилича на носовата част на футуристичен кораб, намерил пристан на юг от 15 район. Болницата заема заобления ъгъл на кръстовището, а край него се стеле огледало от дървета на Юда и масиви от глогини, засадени от двата края на площада.
Паркинг. Лабиринт от бетон. Плъзгащи се врати, които се отварят към голям централен вътрешен двор. Асансьори. Чакални.
Имам среща с професор Еварист Клузо, директор на Националния институт за паметта, който заема последния етаж на сградата.
Клузо е един от френските специалисти по болестта на Алцхаймер. Срещнах го преди три години, по време на разследването, което моята група водеше за смъртта на неговия брат близнак, Жан-Батист, завеждащ сърдечно-съдовото отделение в същата болница. Двамата братя хранеха един към друг такава омраза, че щом научил, че е засегнат от рак на панкреаса, Жан-Батист решил да се самоубие, създавайки впечатление за убийство, всички улики за което водеха към брат му. По онова време случаят вдигна голям шум. Еварист дори беше за кратко задържан, преди ние да открием истината. След освобождението му, той каза на Сеймур, че сме го спасили от ада и ще ни бъде вечно признателен. Това не бяха хвърлени на вятъра думи: когато преди седмица го потърсих, за да се срещнем, той веднага освободи място в графика си.
След краха по време на разпита на терориста много бързо си възвърнах съзнанието и паметта. Отсъствието ми продължи не повече от три минути, но то се случи пред очите на всички. Тайландие ме принуди да изляза в отпуск, след това осуети завръщането ми като поиска изричен доклад за оздравяването ми от трудовия лекар. Бях принудена да се подложа на преглед и отново да потърся консултация с психиатър. Противно на волята си получих дълъг отпуск по болест.
Случилото се не беше изненада за никого: от години Тайландие не криеше желанието си да ме махне от полицията. След като не успя заради случая „Вон“, този епизод удобно й поднасяше възможността за реванш. Но нямах намерение да оставя нещата така. Оплаках се в синдиката, поисках съвет от адвокат, специалист по трудово право, и сама посетих различни лекари, за да получа от тях необходимите документи, че съм съвършено здрава.
Не бях особено разтревожена. Имах хъс и желание да се боря и да си върна поста. Наистина се появи кратката загуба на паметта и както на всички хора ми се случваше да забравям, но отдавах това на стреса, на умората, на изтощението, на жегата…
Същото ми казаха и докторите, при които ходих. С изключение на един от тях, който посочи риска от неврологично заболяване и ме помоли да се прегледам на скенер.
Предпочитайки атаката пред защитата, реших да поема инициативата и по собствен почин да се консултирам със светило по въпроса. Почуках на вратата на Клузо, който ми предписа какви ли не прегледи и анализи. Миналата седмица останах цял ден в проклетата болница, правиха ми лумбална пункция, подложиха ме на магнитен резонанс, на позитронно-емисионна томография, направиха ми пълна кръвна картина и проведоха различни тестове за паметта. Клузо насрочи за днес нова среща, за да ми съобщи резултатите.
Изпълнена съм с надежда и нетърпение да се върна на работа. Дори тази вечер предвидих да отпразнувам събитието с трите си приятелки от факултета: Карин, Малика и Самиа. Ще идем да пием коктейли по „Шан-з-Елизе“ и…
— Професорът ще ви приеме.
Секретарката ме въвежда в кабинета, от който се вижда Сена. Зад бюрото — особена мебел, измайсторена от гладко и блестящо като огледало самолетно крило, — Еварист Клузо пише нещо на лаптопа си. На пръв поглед неврологът не изглежда привлекателен: чорлава глава, бледа кожа, разстроено лице, неоформена брада. Създава впечатление, че цяла нощ е играл на покер и е поглъщал чаши малцово уиски. Под престилката се вижда недозакопчана риза „Виши“, нахлузил е и виненочервен пуловер с неравномерни шарки, който сякаш е плетен от напълно превъртяла баба.