Не искам да умирам. Не искам да посървам. Няма да бъда разшита жена. Няма да увяхна като рано откъснато цвете. Пия: бакарди мохито, шампанско, Бомбай тоник… Няма да свърша с изпразнен мозък и мътни очи, ругаейки санитарките и нагъвайки компот.
Всичко около мен се върти. Подпийнала съм, весело ми е. Пияна съм от свобода. Времето тече. Наближава полунощ. Целувам момичетата и поемам към подземния паркинг. Трети етаж надолу. Осветление като в моргата. Миризма на урина. Токчетата ми почукват по бетона. Изпитвам погнуса, прилошава ми. Залитам. За няколко секунди нетрезвото ми състояние ме довежда до страшна тъга. Чувствам се потисната, скапана. Имам бучка в гърлото и всичко лошо излиза на повърхността: представата за мозъка ми, атакуван от сенилни плаки, страхът от тежко корабокрушение. Уморена неонова светлина примигва и цвърчи като щурец. Изваждам ключодържателя си, задействам автоматичното отваряне на колата и се стоварвам зад волана. Сълзите напират в очите ми. Чувам шум… Има някой на задната седалка! Обръщам се рязко. Някакво лице изплува от сенките.
— До дяволите, Сеймур, изплаши ме!
— Добър вечер, Алис.
— Какво правиш тук?
— Чаках да останеш сама. Клузо ми се обади и съм обезпокоен за теб.
— Ами медицинската тайна, да му се не види!
— Нямаше нужда да ми казва нищо: от три месеца ние с баща ти очакваме този момент.
Светвам плафониерата, за да го огледам по-добре. И неговите очи са пълни със сълзи, но той ги изтрива с ръкава си повишава глас:
— Ти ще вземеш решение, Алис, но мисля, че трябва да се действа бързо. Точно на това ме научи в работата: не оставяй нищо важно за утре, хващай бика на рогата и не го пускай. Затова си най-доброто ченге: не се щадиш, първа тръгваш на бой и винаги си крачка пред останалите.
Подсмърчам.
— Никой не може да се озове на крачка пред Алцхаймер.
В огледалото за обратно виждане забелязвам, че той отваря картонена папка. Изважда билет за самолет и брошура, на корицата на която е снимано голямо и високо здание, издигнато на брега на езеро.
— Майка ми ми разказа за това заведение в Мейн — болницата „Себаго Котидж“.
— Майка ти защо е там?
— Както знаеш, тя страда от Паркинсон. Преди две години ужасно трепереше и животът й беше ад. Един ден нейният лекар й предложи ново лечение: имплантираха й два фини електрода в мозъка, свързани с пулт за стимулация, разположен под ключицата. Нещо като пейсмейкър.
— Ти вече ми разказа всичко това, Сеймур, и сам призна, че електрическите импулси не успяват да спрат развитието на болестта.
— Може би, но те премахнаха най-неприятните симптоми и днес тя се чувства много по-добре.
— Алцхаймер няма нищо общо с Паркинсон.
— Зная — казва той и ми подава брошурата, — но виж болницата: там използват дълбоко церебрална стимулация, за да се борят срещу симптомите на Алцхаймер. Първите им резултати са окуражаващи. Не беше лесно, но намерих свободно място и те включих в тяхната програма. Платих всичко, но трябва да заминеш още утре. Запазих ти самолетен билет за Бостън.
Поклащам глава в знак на отрицание.
— Запази си парите, Сеймур. Всичко това е вятър и мъгла. Ще пукна, ясно ли е?
— Имаш на разположение цяла нощ, за да размислиш — настоява той. — Дотогава ще те заведа вкъщи. Не си в състояние да караш.
Прекалено слаба, за да му попреча, се прехвърлям на съседната седалка и му отстъпвам мястото зад волана.
Седемнайсет минути са минали след полунощ, когато охранителната камера на паркинга ни записва как напускаме мястото.
24
Глава нула
Където обаче дебне опасност, пораства също спасяващото.
Квартал „Трайбека“
4:50 сутринта
Три часа преди първата среща между Алис и Габриел
Телефонът в стая 308 в хотел „Гринуич“ звънна шест пъти, преди някой да се обади.
— Ало… — чу се надебелял глас — явно на човек, измъкнат от дълбок сън.
— Тук е рецепцията, господин Кийн. Много съжалявам, че ви безпокоя, но ви търсят: някой си Томас Крейг иска да говори с вас…
81
Йохан Кристиан Фридрих Хьолдерлин (1770–1843) е немски поет и писател, предшественик на романтизма. Преводът от стихотворението „Патмос“ е от Владимир Сабоурин.