Облегнати на стеничката, която опасваше площада, Алис и Габриел се мъчеха да стабилизират дишането си. И двамата плуваха в пот и бяха парализирани от болка.
— Подайте ми телефона — изхриптя тя.
— Дявол да го вземе, изгубил съм го! — извика той и бръкна в джоба си.
— Не е вярно, вие…
— Шегувам се — успокои я и й подаде джиесема.
Алис му хвърли убийствен поглед и се готвеше да го нападне с обидни думи, когато изведнъж в устата й се появи металически вкус. Зави й се свят. Повик за повръщане разтърси стомаха й и тя се наведе над една поставка за цветя, за да избълва жлъчката си.
— Трябва ви вода.
— Имам нужда да хапна нещо.
— Нали ви казах да отмъкнем някой и друг хотдог!
Внимателно се придвижиха до фонтана, за да утолят жаждата си. Заобиколен от Балета на Ню Йорк и от стъклените сводове на Метрополитън опера, паркът „Дамрош“ беше достатъчно оживен, та никой да не им обърне внимание. На площада през сградата работници действаха усилено, подготвяха шатри и подиуми, необходими за някакво модно дефиле.
След няколко глътки вода, Алис се зае с телефона, провери дали не е защитен от специален код и набра номера на джиесема на Сеймур.
В очакване на разговора тя закрепи апарата на рамото си и се опита да масажира врата си. Сърцето й продължаваше да прескача в гърдите.
Отговори, Сеймур…
Сеймур Ломбар беше неин заместник в разследващия екип, който Алис ръководеше. Съставена от още петима полицаи, „групата Шефер“ си поделяше четири малки кабинета на третия етаж в главната квартира на полицията на „Ке дез Орфевр“ 36.
Алис погледна часовника си, за да прецени часовата разлика. В Париж беше 14 и 20.
Полицаят отговори след три позвънявания, но шумът около него затрудняваше разговора. Ако Сеймур не се намираше на терен, вероятно още обядваше.
— Сеймур?
— Алис? Къде си, по дяволите? Оставих ти няколко съобщения.
— Намирам се в Манхатън.
— Ти… гъбаркаш ли се с мен?
— Трябва да ми помогнеш, Сеймур.
— Чувам те много лошо.
Същото беше положението и при нея. Връзката беше ужасна. Гласът на заместника й изглеждаше като деформиран, почти металически.
— Къде си ти, Сеймур?
— В ресторант „Льо Каво дьо Пале“ на площад „Дофин“. Чуй ме, ще се върна в службата и ще те потърся след пет минути, окей?
— Съгласна съм. Запомни ли моя номер?
— Да.
— Супер. Побързай. Имам задачи за теб.
Разочарована, Алис затвори и подаде мобилния на джазмена.
— Ако искате да се обадите някому, сега е моментът. Давам ви пет минути. Размърдайте се.
Габриел я погледна укорително. Въпреки спешността на положението и опасността, не можа да се сдържи и лека усмивка се появи на лицето му.
— Винаги ли говорите на хората с такъв назидателен тон?
— Не започвайте да ме вбесявате — пресече го тя. — Искате ли този телефон или не?
Габриел грабна апарата и размисли няколко секунди.
— Ще се обадя на приятеля си Кени Форест.
— Саксофониста ли? Нали ми казахте, че се намира в Токио.
— Ако имаме късмет, може да е оставил ключовете от апартамента си на някой съсед или на портиерката. Знаете ли колко е сега часът в Япония? — попита той и набра номера.
Алис пресметна на пръсти.
— Струва ми се, 10 вечерта.
— Лошо, сигурно в момента има концерт.
Габриел попадна на гласова поща и остави послание, в което обясняваше, че е в Ню Йорк и обещаваше да го потърси отново по-късно.
Върна апарата на Алис. Тя погледна часовника си и въздъхна.
По-живо, Сеймур! — умоляваше го мислено и стискаше смартфона между пръстите си. Беше решила да позвъни отново на заместника си, когато забеляза цифрите, изписани с химикалка на дланта си. Бяха започнали да изчезват.
— Говори ли ви нещо това? — попита тя и показа ръката си на Габриел.
— Открих тези цифри, като се събудих сутринта. Не си спомням обаче да съм ги записвала.
— Вероятно това е телефонен номер, нали? Помислете малко. Готово! — извика Габриел. — 212 е кодът на Манхатън. Сигурна ли сте, че сте ченге?
Как можах да не се досетя!
Тя се направи, че не е забелязала сарказма му и позвъни на номера. Отговориха й веднага.