— Посред нощ? Но колко е часът, Боже мой?
— Скоро ще стане пет, господине. Той ми каза, че работата е много спешна.
— Окей, свържете ме.
Габриел се облегна на възглавницата, после седна в края на леглото. Стаята бе потънала в мрак, но светлината, която проникваше от машинката за радиосъбуждане, позволяваше човек да добие представа за царящото безредие. По макета лежаха малки шишенца алкохол и дрехи, хвърлени направо на пода. Заспалата жена до него не се беше събудила. Необходими му бяха малко секунди, за да си спомни името й: Елена Сабатини, негова колежка от Флорида, която срещна предишната вечер във фоайето на хотела. След няколко мартинита, успя да я склони да се качи в стаята му и двамата се опознаха по-отблизо, като пресушиха мини-бара.
Габриел потърка клепачите си и въздъхна. Откакто съпругата му го беше напуснала, той ненавиждаше мъжа, в който се беше превърнал: блуждаеща душа, призрак, пропадащ все повече и повече. Нищо не е по-трагично от това да срещнеш индивид, който е стигнал дъното, изгубил се е в лабиринта на живота: фразата на Мартин Лутър Кинг внезапно му дойде наум. Тя му подхождаше като ръкавица.
— Габриел? Ало, Габриел! — провикваше се гласът от другия край на линията.
Със слушалка, прилепена до ухото, Кийн стана от леглото и затвори плъзгащата се врата, която разделяше стаята от малкия съседен салон.
— Здравей, Томас.
— Опитах се да позвъня на домашния ти телефон в Астория, след това на джиесема, но не ми отговори.
— Вероятно батерията е изтощена. Как ме намери?
— Спомних си, че през тази седмица се провежда Конгресът на Американската асоциация по психиатрия. Обадих се в секретариата и те ми съобщиха, че си запазил стая в „Гринуич“.
— Какво искаш?
— Май си получил много аплодисменти след доклада, който изнесе вчера за психиатричното измерение на болестта на Алцхаймер…
— Остави настрана комплиментите, ако обичаш!
— Прав си, да вървим направо към целта: интересува ме мнението ти за една пациентка.
— В пет часа сутринта? Томас, искам да ти припомня, че вече нищо не ни свързва!
— Жалко, бяхме добър екип. Чудесно сътрудничество между психиатър и невролог.
— Да, но всичко свърши: продадох ти моя дял от клиниката.
— Това беше най-голямата глупост…
Габриел се нервира.
— Няма да водим отново този спор! Знаеш добре какви бяха съображенията ми!
— Да, да се преместиш в Лондон, за да можеш да възпитаваш сина си. И какво спечели? Съдебна забрана, която те принуди да се върнеш в Съединените щати.
Габриел усети как очите му го заболяват. Разтърка слепоочията си, а приятелят му се върна към темата, заради която го търсеше.
— Съгласен ли си да погледнеш досието? Много те моля… Преждевременен Алцхаймер. Случаят ще те развълнува! Изпращам ти го по имейла и ще те потърся отново след двайсет минути.
— И дума да не става. Лягам си. Не ме търси повече — рече той твърдо и затвори.
Остъкленият прозорец като в огледало му разкри образа на изморен мъж, небръснат и угнетен. На мокета, до крака на канапето, намери смартфона си — с изтощена батерия — и го включи да се зарежда. Отиде в банята, прекара десет минути под душа, за да се измъкне от летаргията. По халат се върна в салона. Приготви си двойно еспресо на кафемашината и го изпи, гледайки как водите на река Хъдзън блестят от заревото на деня. Направи още едно кафе и включи лаптопа си. Както предполагаше, имейлът от Томас го чакаше…
Колко е вироглав този тип!
Неврологът му беше изпратил досието на пациентката. Крейг знаеше, че Габриел ще го прегледа от любопитство и не се лъжеше.
Габриел отвори файла на PDF и прехвърли първите страници по диагонал. Необикновеният профил на пациентката привлече вниманието му: Алис Шефер, трийсет и осем годишна французойка с хармонични черти и открито лице; къдрава коса, която непокорно се измъкваше от кока. Той отдели няколко секунди на снимката и очите им се срещнаха. Светли ириси, едновременно интензивен и стеснителен поглед, тайнствен вид, неразгадаем. Въздъхна. Тази гадна болест пакостеше на все по-млади хора.
Габриел прехвърли досието до края. Първо се появиха десетки страници резултати от прегледи и от изследвания на мозъка — магнитен резонанс, позитронно-емисионна томография, лумбална пункция, — които водеха до категорична диагноза, направена от професор Еварист Клузо. Независимо, че никога не се беше срещал с него, Габриел познаваше репутацията на френския невролог. Светило в занаята.