Втората част от досието започваше с формуляр за приемането на Алис Шефер в болницата „Себаго Котидж“, специализираната клиника за смущения в паметта, която той основа с Томас и двама съдружници. Център за лечение на болестта на Алцхаймер. Младата жена беше приета преди шест дни, на 9 октомври, за да бъде лекувана с дълбочинна церебрална стимулация, „специалитета“ на клиниката. На 11 й беше имплантиран невростимулаторът, който предизвикваше постоянна електрическа стимулация от няколко волта, а пациентите го наричаха „церебрален пейсмейкър“. След това нямаше нищо.
Странно.
Според протокола, имплантацията на три електрода трябваше да бъде извършена на следващия ден. Без нея пейсмейкърът беше ненужен. Габриел изпи последната глътка кафе, когато смартфонът му звънна на бюрото.
— Прочете ли досието? — попита Томас.
— Сега чета. Какво всъщност очакваш от мен?
— Помощ, тъй като съм в безизходица. Алис Шефер вчера избяга от клиниката.
— Избяга ли?
— Тя е ченге, умее ги тези работи. Напуснала стаята си, без да предупреди никого. Успяла да заблуди медицинските сестри и дори ранила Калеб Дюн, който се мъчел да я задържи.
— Дюн? Пазачът ли?
— Да, този глупак измъкнал оръжието си. Борил се с жената и опитал да й сложи белезници, но тя го надвила. Видимо е стреляла без да иска, но е отнесла пистолета му и белезниците.
— Тежко ли е ранен?
— Не, куршумът е заседнал в меката част на бедрото. Той е хоспитализиран при нас и е готов да не съобщава нищо на ченгетата, ако получи 100 000 долара.
— Искаш да ми кажеш, че една от твоите болни е ранила пазач и ти не смяташ да предупреждаваш полицията? Безразсъден си, приятелю, и ще свършиш зад решетките!
— Да потърсим ченгетата означава да включим в играта съда и журналистите. Възможно е да ни отнемат акредитациите и да се наложи да затворим клиниката. Няма да се откажа от творението на живота си заради този тъп пазач. Затова имам нужда от теб, Габриел: искам да я върнеш.
— Защо аз? И как предлагаш да го направя?
— Проведох разследване. Алис Шефер е в Ню Йорк, ти също си в града. Тя е отишла с такси в Портланд в 9 часа вечерта. Оттам е взела влака, а след това и автобус до Манхатън. Пристигнала е на автогарата в 5:20 ч. тази сутрин.
— След като знаеш къде се намира, защо не дойдеш да си я прибереш?
— Не мога да напусна болницата в тази криза. Моята асистентка Агата пътува със самолет. Ще бъде в Манхатън след два часа, но предпочитам ти да свършиш работата. Страхотно умееш да успокояваш хората. Имаш талант, владееш емпатията, като актьор си!
— Добре, спести си комплиментите. Откъде си сигурен, че тя е в Ню Йорк?
— Благодарение на чипа, който имплантираме в подметката на пациент, успях да я открия. Тя е посред Сентръл Парк, в най-дивата му част, наречена „Рембъл“. Не е помръднала от половин час. Следователно или е мъртва, или спи, или е захвърлила обувките си. Бога ми, Габриел! Завърти се натам, моля те като приятел. Трябва да я намерим преди полицията!
Кийн се отдаде на размисъл няколко секунди.
— Габриел? Още ли си на линия? — обезпокои се Томас.
— Кажи ми нещо повече за нея. Видях, че преди четири дни си й имплантирал подкожен генератор.
— Да — потвърди Крейг. — Последен модел: напълно миниатюризиран, малко по-голям от симкарта. Ще видиш, впечатляващо е.
— Защо не си пристъпил към втората част на интервенцията и не си поставил електродите?
— Защото на следващия ден тя побесня. Отричаше всички факти от действителността. Ако прибавиш и амнезията…
— Тоест?
— Шефер страда от антероградна амнезия82, свързана с отричането на болестното й състояние. Съзнанието й пренебрегва всички факти, случили се след откриването на Алцхаймер.
— Не трупа нови спомени, така ли?
— Не, след една вечер с обилно пиене, точно след като Клузо й съобщил диагнозата. Всяка сутрин, когато се събуди, паметта й сякаш се ражда отново. Тя не знае, че е болна и вярва, че предишната вечер е празнувала по „Шан-з-Елизе“. Забравила е и че от три месеца е в отпуск по болест.
Габриел обобщи.