— Известно ни е, че отричането на очевидното и изчезването на паметта са част от характеристиките на болестта…
— Само че тази млада жена въобще не изглежда като болна. Интелектуално е напълно съхранена и притежава твърд характер.
Габриел въздъхна дълбоко. Никой друг не умееше като Крейг да възбужда любопитството му. И очевидно случаят с тази французойка беше загадка.
— Добре, съгласен съм, ще отида да видя дали ще я намеря.
— Благодаря ти, стари приятелю! Спасяваш ме! — възкликна Томас.
— Но не ти обещавам нищо! — уточни Кийн.
— Ще успееш, не се съмнявам! Ще ти изпратя точните координати на джиесема. Обади ми се, щом научиш нещо ново.
Габриел затвори телефона с неприятното чувство, че се е подвел. Откакто се върна в Ню Йорк, той създаде в Астория собствена медицинска структура, специализирана в спешните психиатрични намеси по домовете. Изпрати есемес на секретарката си, за да я помоли да извика заместника му, който да осигури протичането на работата сутринта.
След това бързо облече дрехите си от предната вечер — тъмни джинси, светлосиня риза, черно сако, светлобежов тренчкот и кецове „Конвърс“, — а после отвори вратата на гардероба, където беше оставил медицинската си чанта. В кожен несесер прибра спринцовка, пълна с мощно упоително средство. В края на краищата девойката беше въоръжена, следователно потенциално опасна. Сложи всичко в дипломатическото си куфарче и напусна стаята.
Когато стигна до рецепцията, помоли портиера да му извика такси и междувременно си даде сметка, че е оставил в стаята обслужващото електронно устройство, което управляваше сигурността на куфарчето. Ако се отдалечеше на повече от двайсет и пет метра от рецептора, алармата и електрическият заряд трябваше да се включат автоматично.
Тъй като таксито му пристигна, реши да не се качва отново в стаята, за да не губи време и повери куфарчето на съхранение в хотела.
В замяна, служителят му даде малък картонен правоъгълник, талон, на който беше изписан номер 127.
Красиво съчетани, двете букви Г и Х представляваха дискретно лого.
25
Малко преди
и след първото трепване на клепаните й я разпознах: беше тя, нечаканата и чаканата.
Манхатън
7:15 сутринта
Четирийсет и пет минути преди първата среща между Алис и Габриел
Приятна джазова музика се разнасяше в купето на таксито.
На Габриел бяха необходими само няколко секунди, за да разпознае култовия запис: Бил Евънс84 изпълняваше „Всичко е за теб“ от Коул Портър85, запис на живо от клуба „Вилидж Вангард“ през 1961 г. Макар да не можеше да свири на какъвто и да било инструмент, психиатърът обожаваше джаза и обикаляше концертните зали, любопитен за всеки непознат звук и жаден отново да изпита чувствата, които като студент беше открил, благодарение на тази музика в клубовете на Чикаго.
Заради строителни работи по „Харисън“ таксито дълго си пробива път, за да стигне до „Хъдзън Стрийт“. На задната седалка Габриел продължаваше да чете досието на Алис Шефер от екрана на джиесема си. Подготвена от психолог от клиниката, последната част от документа представляваше подробна биографична бележка с откъси от френски всекидневници и седмичници, които бяха представени в превод. Всички текстове споменаваха серийния убиец Ерик Вон, който тероризирал френската столица през 2011 година. Афера, за която Габриел никога не беше чувал да се говори. Големината на екрана на смартфона и поклащанията на колата не улесняваха четенето. Проследявайки първите отзиви в пресата, Габриел си помисли, че става дума за разследване, над което Алис е работила и изпита чувството, че се намира в един от онези трилъри, които обичаше да поглъща, когато пътуваше във влак или в самолет.
След това попадна на четири страници от „Пари Мач“, където се говореше за драмата на Алис: младата полицайка беше преследвала убиеца, но също се нареждаше сред неговите жертви. Побиха го студени тръпки: Вон почти я беше изкормил, беше убил бебето й с няколко удара с нож и я беше оставил да умира в локва кръв. Нещастието не идва само: съпругът й беше катастрофирал с колата, когато бързал към нея в болницата.
Изпаднал в шок, на Габриел му се догади. В един момент му се стори, че ще повърне двете чаши кафе. Докато колата летеше по Осмо Авеню, той остана няколко минути неподвижен, с нос, залепен за прозореца. Как е възможно съдбата да се е нахвърлила толкова жестоко върху тази жена? Откъде беше дошъл и Алцхаймер, при положение, че нямаше трийсет и осем години?