Започна да се зазорява и първите слънчеви лъчи си пробиха път през гората от небостъргачи. Таксито мина по „Сентръл Парк Уест“ и остави Габриел на пресечката на 72 улица, точно при западния вход на парка.
Психиатърът подаде банкнота на шофьора и затвори вратата. Въздухът беше свеж, а небето чисто и безоблачно, предвещаваше хубав есенен ден. Той се огледа наоколо. Движението започваше да се оживява. По авенюто, количките за гевречета бретцели и за хотдог вече бяха заели местата си. Срещу сградата „Дакота“ уличен продавач подреждаше на тротоара афиши, фланелки и сувенири с лика на Джон Ленън.
Габриел влезе в парка, където цареше спокойна атмосфера. Отмина триъгълната градина на „Строубери Филдс“ и слезе по пътя, който се простираше покрай водната каскада до гранитния свод на фонтана „Чери Хил“. Светлината беше красива, въздухът — свеж и сух, а мястото изглеждаше крайно оживено: хора тичаха, караха скейтбордове, колелета; разхождащи се с кучета се движеха сякаш в хармонизиран танц.
Габриел чу телефона в джоба на дрехата си. Есемес от Томас съдържаше точните координати на Алис Шефер. Според последните вести, младата жена все още се намираше от другата страна на моста, който пресичаше езерото.
Габриел се ориентира лесно: зад гърба му се очертаваха силуетите на кулите близнаци на Сан Ремо; по-далеч, пред него — терасата и фонтанът „Бетесда“; после наляво — чугуненият „Боу Бридж“, украсен с деликатни арабески. Той мина по дългия мост над езерото и навлезе в „Рамбъл“.
Психиатърът никога не беше стъпвал в най-дивата част на Сентръл Парк. Малко по малко отделните дръвчета и храстите отстъпиха място на истинска гора: брястове, дъбове, килим от мъх и изсъхнали листа, високи скали. Напредваше като зорко следеше координатите в телефона си, за да не се изгуби. Трудно му беше да повярва, че вековен лес расте само на няколко метра от най-посещаваната зона. Колкото по-гъста ставаше растителността, толкова намаляваше градският шум и почти изчезваше. Скоро чуваше само песните на птиците и шумоленето на листата.
Габриел изпусна топъл дъх в дланите си, за да ги загрее и отново погледна екрана. Мислеше си, че се е изгубил, когато се озова насред дива поляна.
Беше място извън времето, предпазвано от всичко под позлатената арка на короната на гигантски бряст. Светлината изглеждаше като нереална, сякаш пеперуди с прозрачни криле се рееха в небесата. Подгонени от лек вятър, жълти листа летяха във въздуха. Аромат на влажна земя и на разлагащи се растения се носеше в атмосферата.
В центъра на поляната, легнала на пейка, спеше жена.
Габриел внимателно се приближи. Това наистина беше Алис Шефер, свита на кълбо, облечена с кожено яке и с джинси. Изцапани със засъхнала кръв, ръкавите на блузата й се подаваха от якето. Габриел се разтревожи, помисли си, че е ранена. Но след като разгледа дрехата се досети, че кръвта е от Калеб Дюн, пазача в клиниката. Наведе се и почти докосна косите на младата французойка, заслуша се в дишането й и известно време съзерцава хилядите нюанси на отражението на русите й коси, крехкото и полупрозрачно лице, сухите бледорозови устни, от които излизаше топъл дъх.
Неочаквано вълнение го обзе и някакъв плам обхвана цялото му същество. Крехкостта и самотата на тази жена, които се излъчваха от изоставеното тяло, отекнаха в него като болезнено ехо. Бяха необходими само две секунди и един поглед, за да проехтят трите удара на съдбата и, обзет от ирационална сила, той да разбере, че ще стори всичко, за да помогне на Алис Шефер.
Времето беше кратко. Възможно най-деликатно претърси джобовете на якето на младата жена, намери портфейла й, белезници и оръжието на Калеб Дюн. Остави пистолета на мястото му, но взе белезниците и портфейла. Разгледа съдържанието му, откри полицейската карта на Шефер, снимка на рус къдрокос мъж и една ехография.
Ами сега?
Мозъкът му работеше трескаво. В съзнанието му се подреждаше сложен сценарий. Интрига, която се завърза от само себе си в таксито, докато слушаше джазовия пианист по радиото, четеше статиите за серийния убиец Вон и мислеше какво му е разказал Томас за антероградната амнезия на Алис и за отричането на болестта й.
Всяка сутрин, когато се събужда, паметта й странно се възражда. Тя не знае, че е болна и мисли, че предната вечер е празнувала на „Шан-з-Елизе“.