На свой ред той изпразни джобовете си, за да прецени с какво разполага: портфейл, джиесем, химикалка, швейцарско джобно ножче, талона за куфарчето, което остави на съхранение в хотела.
Трябваше да импровизира с всичко това. Времето щеше да му стигне. Елементите на пъзела се подреждаха в главата му с учудваща скорост. Сякаш изпаднал в просветление, за няколко секунди съобрази какъв план трябваше да следва.
Откри в телефона си номера на хотел „Гринуич“ и с химикалката го прекопира върху ръката на Алис, като се молеше тя да не се събуди.
След това за няколко секунди напусна поляната. На петдесетина метра на север откри малко езерце, над което минаваше дървен мост, а наоколо се издигаха късостволести плачещи дървета.
Ако се съди по многобройните хранилки, закачени по клоните, мястото — спокойно и тихо по това време — беше нещо като наблюдателен пункт, построен от орнитолозите в парка.
Габриел се зае с тренчкота си и разши подплатата, така че успя да отдели дълга и фина ивица, която приличаше на превръзка. Свали сакото, вдигна ръкава на ризата и с швейцарското джобно ножче издълба от вътрешната част на ръката си поредица от шест цифри — 141 197, — отговаряща на комбинацията на двете ключалки от куфарчето. Гримасничеше от болка, когато острието се забиваше в кожата му и нараняваше епидермиса. Ако сега се появеше горски пазач, трудно можеше да му обясни какви ги върши.
Зави окървавената си ръка с превръзката. Свали ръкава на ризата си, облече сакото и прибра в тренчкота своя портфейл, портфейла на Алис, швейцарското ножче, часовника си и химикалката.
След това реши да се обади на Томас.
— Кажи ми, че си я намерил и че е жива! — примоли се приятелят му.
— Да, спи на пейка в гористата зона на парка.
— Опита ли се да я събудиш?
— Все още не, но трябва да го сторя, преди някой да се е появил.
— Взе ли пистолета на Дюн?
— Засега не.
— Какво чакаш?
— Слушай, ще се опитам да я доведа в клиниката, но нежно, както аз си зная, следвайки своите правила.
— Твоя воля — съгласи се Крейг.
Габриел присви очи и почеса главата си.
— Според теб кого ще потърси тя, когато се събуди?
— Вероятно приятеля си и колега Сеймур Ломбар. Той й препоръча нашата клиника и плати за лечението.
— Трябва да го предупредиш. Каквито и да му ги плещи тя, помоли го да не говори нищо за болестта й. Кажи му да печели време и да следва инструкциите, които ще му даваме.
— Сигурен ли си в това, което правиш?
— В нищо не съм сигурен, но ако не си доволен, ела и я отведи.
На другия край на линията Крейг отговори с дълбока въздишка.
— И още: Агата пристигнала ли е в Ню Йорк?
— Обади ми се преди две минути. Кацнала е на летище „Кенеди“.
— Кажи й незабавно да дойде в Сентръл Парк. Северно от „Рамбъл“ ще намери малко езеро, заобиколено с азалии. Близо до дървен мост има дървета с хранилки за птиците. В най-голямата от тях ще оставя всичките си вещи, както и личните неща на Шефер. Помоли Агата да ги прибере, преди някой друг да ги е намерил. Кажи й също така да бъде готова да ми помогне ако й се обадя.
— Веднага ще я предупредя — успокои го Томас Крейг. — Кога ще се свържем отново?
— Когато ми бъде възможно. Безсмислено е да се опитваш да ме търсиш по джиесема, трябва да се освободя от него.
— Добре, късмет, приятелю.
— Последен въпрос: Алис Шефер има ли си приятел?
— Не, доколкото знам.
— А този тип, Сеймур?
— Струва ми се, че е гей. Защо питаш?
— Просто така.
Габриел затвори джиесема и го пъхна в тренчкота си, след това внимателно остави дрехата в най-голямата хранилка, която намери.
Върна се на поляната и установи с облекчение, че Алис не беше помръднала.
Дойде време за последните детайли. Извади от джоба си талона за дипломатическото куфарче и го сложи в джинсите на Алис. След това се наведе над китката на младата жена и много деликатно смени датата на часовника й, така че сега той показваше цяла седмица по-рано: 8 октомври вместо 15.
Накрая привърза едната метална гривна на белезниците към дясната китка на Алис и щракна другата около лявата си ръка.