Сега вече бяха неразделни. Оковани заедно за добро или лошо.
Хвърли ключа колкото се може по-надалече в храстите.
След това на свой ред легна на пейката, затвори очи и леко се подпря на рамото на младата жена.
Тежестта на мъжкото тяло сякаш събуди Алис.
Беше осем часът сутринта.
Приключението можеше да започне.
26
Огледалата
Не би трябвало да оставяме огледалата, закачени на стените, както не държим на показ чековата си книжка и писма, признаващи противни престъпления.
Отварям очи.
Разпознавам стаята: бяла, неорганична, извън времето. Под от вулканичен камък, чисти стени, гардероб и малко дървено бюро. Вътрешни широки капаци на прозорците разпръскват мека светлина. Декорация, която повече напомня за хотелски комфорт, отколкото за аскетизма на болнична стая.
Отлично зная къде се намирам: стая 6, болница „Себаго Котидж“, близо до Портланд, в щата Мейн. Зная и защо съм тук.
Надигам се върху възглавницата. Имам чувството, че около мен се простира ничия земя, представлявам нещо като мъртва звезда, отдавна изгаснала, но все още пръскаща светлина. Малко по малко възвръщам пълния си разум. Тялото ми почива, съзнанието ми се е освободило от тежко бреме, сякаш след дълго кошмарно пътуване, по време на което е прекосило чертозите на Мрака, на Съмненията и на Съня, сражавало се е с Цербер и е победило Фуриите, преди да се измъкне на повърхността.
Ставам, правя няколко крачки боса и отварям прозореца. Леденият въздух, който нахлува в стаята, ме освежава. Панорамата пред очите ми спира дъха. Заобиколено от борова гора със стръмни склонове, езерото Себаго разплисква кобалтовите си води в продължение на километри. Истинско бижу от лазурит сред иглолистния лес. Огромна скала във формата на замък е надвиснала над брега.
— Здравейте, госпожице Шефер.
Изненадана, рязко се обръщам. Не съм забелязала седналата в един ъгъл на стаята медицинска сестра от азиатски произход, която ме наблюдава мълчаливо.
— Надявам се, че се чувствате добре. Доктор Кийн ви чака край езерото.
— Доктор Кийн ли?
— Той ме помоли да ви съобщя за него щом се събудите.
Тя се приближава до прозореца и сочи нещо на хоризонта. Присвивам очи и виждам Габриел, който е отворил капака на шелбито. Отдалеч ми маха с ръка, сякаш ме кани да се присъединя към него. В гардероба откривам куфара, който носех със себе си. Нахлузвам джинси, бродиран пуловер, яке, обувам чифт тежки обувки и излизам през вратата.
Движа се, хипнотизирана от безкрайната синева на повърхността на езерото.
Сега всичко в главата ми е ясно. Спомените са силни, подредени в класьора на паметта ми. Първо обезпокоителната диагноза на Клузо, откритието на Сеймур за съществуването на болницата „Себаго Котидж“, усилията от негова страна да бъда приета в заведението, заминаването ми за Съединените щати, първите ми дни в клиниката, имплантирането на церебрален пейсмейкър, последвано от обхваналата ме паника, категоричното ми отричане, че съм болна, бягството ми от болницата, схватката ми с пазача, отиването ми в Ню Йорк и последвалото ми озоваване на пейката в Сентръл Парк.
След това дойде ред на неочакваната среща с този странен тип Габриел Кийн. Игри на съдбата, по време на които се възродиха най-угнетяващите ме страхове: призракът на Ерик Вон, загубата на бебето, травмата от смъртта на Пол, съмненията за лоялността на баща ми и на Сеймур. И все така, отказът ми да приема реалното си здравословно състояние, дотам, та живеех с убеждението, че съм се събудила сутринта на 8 октомври, докато всъщност беше седмица по-късно.
— Здравейте, Алис, надявам се, че спахте добре — посреща ме Кийн и затваря капака на колата.
Той носи панталон с широки джобове, голям колан, кадифена жилетка. Брадясал е, косите му са разрошени, а очите — с черни кръгове, но блестят. Следите от смазка, като индиански рисунки по лицето му, още повече го карат да прилича на автомобилен монтьор. Само на лекар не прилича.
Тъй като аз мълча, той се опитва да завърже разговор.
— Съжалявам за упоителната инжекция. Това беше единственият начин да ви отпратя в ласките на Морфей.
Взема пъхнатата зад ухото си цигара и я пали със стара бензинова запалка. Вече знам, че този мъж не е Вон. Но кой е той всъщност? Сякаш е прочел мислите ми, подава ръката си, която е цялата в смазка.
86
Вирджиния Улф (1891–1964) е британска романистка, есеистка, издателка и феминистка. Цитатът е от сборника с есета „Дамата в огледалото: размисли“ непреведен на български.