— Габриел Кийн, психиатър — представя се той официално.
Отказвам да отвърна на поздрава му.
— Джазмен, фокусник, специален агент на ФБР, психиатър… Вие сте крал на лъжите.
Той се усмихва измъчено.
— Разбирам, че сте ми ядосана, Алис. Извинете ме, че ви мамих, но този път се заклевам, че не лъжа.
Както често се случва, усещам, че ченгето в мен надделява и го затрупвам с въпроси. Научавам, че бившият му съдружник и директор на болницата Томас Крейг го помолил да ме намери в Ню Йорк и да ме доведе тук.
— Но защо се представихте за джаз пианист? Откъде измислихте Дъблин? Защо бяха необходими белезниците, талонът за куфарчето и надписът на ръката ми? За какво беше целият този цирк?
Той жадно всмуква дима от цигарата.
— Част от сценарий, измислен набързо.
— Сценарий ли?
— Постановка на своеобразна ролева психоаналитична игра, ако предпочитате.
Срещайки недоверчивия ми поглед, Габриел разбира, че трябва да продължи с разкритията.
— Налагаше се да престанете да отричате заболяването си. Да се сблъскате с химерите си, за да се освободите от тях. Това е работата ми — да реконструирам хората, да се опитвам да възвръщам подредбата в съзнанието им.
— И измислихте този „сценарий“ просто така?
— Пробвах да се вмъкна във вашата логика, във вашия начин на мислене. Това е най-ефикасният метод за установяване на контакт. Импровизирах, като се ръководех от онова, което ми разказвахте и от решенията, които вземахте.
Поклащам глава.
— Не, нещата не се връзват, не е възможно.
Той ме поглежда прямо.
— И защо?
В мислите ми предишният ден преминава на забавен ход. Колкото повече образи се трупат, толкова се увеличават и въпросите.
— Кървящите цифри на ръката ви?
— Гравирах ги сам с швейцарско джобно ножче.
Не мога да повярвам в това, което чувам.
— Талонът от хотел „Гринуич“?
— Там прекарах нощта след конгреса.
— А дипломатическото куфарче?
— То е мое. Алармата и електрическата искра се включват автоматично, щом куфарчето се отдалечи на повече от двайсет и пет метра от радио-телекомандата.
— Чипът в обувката?
— Всички пациенти в клиниката носят подобен индикатор. Това е формалност, която се практикува в американските болници спрямо пациенти, страдащи от смущения на паметта.
— Но вие също носехте подобен бръмбар.
Ясно виждам сцената отново: пред вехтошарницата Габриел хвърля кеца си в кошче за боклук.
— Казах ви, че съм намерил, но вие не сте го виждали и ми повярвахте, без да проверите.
Той заобикаля колата, отваря багажника и вади оттам крик, след това — гаечен ключ кръстачка за смяна на спуканата гума на шелбито. Оставам смаяна, че толкова лесно съм се подвела.
— А цялата тази история с Вон?
— Търсех начин да ви накарам да напуснете Ню Йорк — обяснява той и се навежда, за да демонтира спуканата гума. — Прочетох в досието какво ви е причинил този Вон. Знаех, че ако ви пусна по следите му, мога да ви заведа навсякъде.
Усещам в мен да напира гневът. Способна съм да се нахвърля отгоре му и да го спукам от бой, но първо искам да бъда сигурна, че съм разбрала добре.
— Отпечатъците върху спринцовката естествено са ваши? Вон е мъртъв…
— Да, щом баща ви твърди, че той се намира три метра под земята, нямаме никакви основания да оспорваме версията му. Разбира се, ще запазя тайната. Обикновено не съм привърженик на самозащитата, но в подобен случай кой би могъл да го обвинява?
— А Сеймур?
— Крейг му се обади и го помоли да ни сътрудничи. По-късно аз на свой ред го потърсих и пожелах да ви предостави фалшиви следи, така че да се ориентирате към връщане в болницата.
— Кога? Ние непрекъснато бяхме заедно.
Той ме гледа и клати глава, присвил устни.
— Не непрекъснато, Алис: в Китайския квартал изчаках да излезете от помещението, за да помоля мъжа в заложната къща да ми разреши да се обадя по телефона. По-късно пред градинката в Дяволската кухня в Манхатън, останахте в колата и си мислехте, че търся приятеля си Кени от телефонна кабина.
На гарата, докато купувах билети, една възхитителна бабка ми позволи да използвам нейния телефон. В Астория, докато се къпехте, имах достатъчно време, за да използвам телефона в бара с наргилетата. Най-накрая, докато пътувахме, ви оставих в продължение на десетина минути с Барби под претекст, че трябва да си купя цигари.