— И през това време сте разговаряли със Сеймур?
— Той ми помогна да изглеждам убедителен в ролята на агент на ФБР. Трябва да призная, че се справи много по-добре, отколкото очаквах. Историята с трупа в захарната фабрика, където той никога не е стъпвал, беше негова идея.
— Мръсник!
— Той много ви обича, знаете това. Не всеки има късмета да случи на такъв приятел.
Поставя внимателно крика под колата и успява да я повдигне с няколко сантиметра. Като го гледам да се превива от болка, си спомням, че вчера вечерта му нанесох удар с нож, който несъмнено е предизвикал дълбоко разкъсване на мускула. Но не съм в настроение да се извинявам.
— А баща ми?
— О, той предизвика безпокойството ми. Не бяхме сигурни, че големият Ален Шефер ще се включи в играта. За щастие Сеймур успя да му отмъкне телефона.
Получавам удари като боксьор, прикован в единия край на ринга. Но искам да зная. Всичко да зная.
— Апартаментът в Астория? Вашият приятел Кени Форест?
— Кени не съществува. Измислих историята с музиканта, тъй като обожавам джаз. Колкото до апартамента — той е мой. Впрочем, дължите ми бутилка вино „Ла Таш“ 1999. Бях запазил еликсира от Романе-Конти за специален случай.
Струва му се, че хуморът му ще смекчи гнева ми. Всъщност ме провокира и изкарва извън нерви.
— Знаете къде да си я пъхнете тази бутилка! А защо собственичката на сградата госпожа Шаух не ви позна?
— Просто защото й се обадих от гарата и я помолих за дискретност.
Той развива болтовете и изважда спуканата гума, след което продължава да обяснява:
— Асистентката на Крейг, Агата, беше минала малко преди това, за да прибере всичко, което може да ме издаде: снимки, досиета, фактури… Много ме боли рамото… Може ли да ми подадете резервната гума?
— Направо се скрийте някъде. Разкажете ми за хижата в гората.
Габриел прави крачка встрани, проверява превръзката. Усилието е разкървавило раната, но той стиска зъби и грабва резервната гума.
— Хижата е наистина на Калеб Дюн. Аз помолих Агата да закачи на вратата трите снимки, които намерих в портфейла ви.
— Предполагам, че и шелбито е ваше?
— Спечелих го на покер, когато живеех в Чикаго — казва психиатърът като се изправя и избърсва ръцете си.
Непоносимо ми е да го слушам. Чувствам се принизена, унижена. Водейки ме за носа, Габриел ми отнема последното, което ми оставаше: убеждението, че още съм добро ченге.
— Признавам, че имах късмет — изтъква той. — На два пъти за малко да ме разкриете. Първо, когато настояхте да отидем заедно в лабораторията за изследване на кръвта и оставихме пробата.
Не съм сигурна, че го разбирам добре. Оставям го да продължи.
— Познавам Елиан, клиниката работи с нейната лаборатория отдавна. Нямах време да я предупредя, но тя не ме нарече „доктор“ пред вас!
Не се и опитвам да оценя иронията, скрита в анекдота.
— А вторият път?
— Вашият колега, Марешал. Там наистина се разминахме на два пръста от катастрофата. Първо, отдъхнах си, че той не знае за отстраняването ви от работа. След това, когато изпълни поръчката ви за охранителните камери, се задоволи да потърси изображение с регистрационния ви номер. Ако беше споменал в имейла си, че снимките са от преди една седмица, щеше да ме закопае!
Вдигам глава. Луда ярост се надига в мен и не мога да я контролирам. Буен поток от желание за съпротива и неприемане на несправедливостта обзема тялото ми. Навеждам се и грабвам гаечния ключ кръстачка. Ставам, насочвам се към Габриел и с все сила го удрям в корема.
27
Бели сенки
Да не се боим да казваме истината.
Нанасям втори удар с гаечния ключ кръстачка и Габриел рухва в прахоляка, сгънат на две, останал без дъх.
— Вие наистина сте мръсник на мръсниците!
Той се държи за корема. Аз продължавам да изливам гнева си.
— Всичко, което ми разказахте на сина си, за смъртта на сестрата на жена ви, ужасно е да измисляте подобни лъжи!
Опитва се да стане, скръства ръце и ги поставя пред гърдите си, за да избегне нов удар.
87
Цитатът е от „Героини“, вж. Овидий, „Елегии“, превод Георги Батаклиев, библ. „Световна класика“ на ИК „Народна култура“ 1994.