— Ами аз ще освободя едно място.
— Ясно е, че наистина не заслужавате грижите.
В момента, когато най-малко очаквам, виждам, че очите му заблестяват. Чета в тях гняв, мъка, бунт.
— Млада сте, умеете да се борите, вие сте най-решителната и най-упоритата жена, която съм срещал в живота си. Ако има някой, който може да се опре на болестта, то това сте вие! Можете да бъдете пример за останалите болни и…
— Не желая да бъда никакъв пример, Кийн! Никога няма да спечеля тази битка, стига сте дърдорили.
Той се възмущава.
— Значи свивате платната? Толкова е лесно действително! Искате да сложите край? Давайте! Чантата ви все още е на седалката и оръжието е вътре!
С твърда крачка Габриел се отдалечава в посока към болницата.
Той ме провокира. Дразни ме. Изморена съм. Не знае, че не бива да ми показва този път. Аз отдавна вървя по ръба на бездната. Отварям вратата на мустанга и вземам чантата.
Отварям я. Глокът е там, както и телефонът, чиято батерия е почти изтощена. Машинално пускам джиесема в джоба си, след това проверявам пълнителя на пистолета и го прибирам в колана си.
Слънцето се е изкачило високо в небето.
Гледам надалеч и замижавам, ослепена от сребърните отражения, които танцуват по езерото. Без да обръщам никакво внимание на Габриел се отдалечавам от колата и тръгвам по пристана.
Спокойното могъщество на пейзажа излъчва ведрина и хармония. Отблизо водата е прозрачна, почти тюркоазена.
Накрая все пак се обръщам. Габриел е далечен силует по алеята. Много е далеч, за да се опита да стори нещо.
Изваждам Глока и дишам дълбоко.
Опустошена съм, стопена, смазана. Намирам се накрая на безкрайно падане в бездната, което започна преди години.
Затварям очи. В главата ми се подреждат фрагменти от история, чийто край вече ми е ясен. Не съм ли била убедена дълбоко в себе си, че животът ми ще свърши именно така?
Сама, но свободна.
Както винаги съм се опитвала да живея.
28
Сърце за двама
Единствените пътища, които си струва да бъдат изминати, са тези, които водят навътре в нас.
Слагам студеното дуло на оръжието в устата си.
Трябва да запазя самообладание. Да не се превърна в жената с мъртвата памет. В безпомощна нещастница, затворена завинаги в болничната стая.
Предстои ми да реша по какъв път ще поеме съществуването ми.
Да бъда категорична и ясна.
Никой не може да ми отнеме това.
Последната ми свобода.
Със затворени очи, виждам в съзнанието си да дефилират мигове от щастливите дни с Пол. Хиляди кадри, които вятърът отвява и отнася в атмосферата, отваряйки проход към небесата.
Изведнъж го забелязвам как държи ръката на баща си. Детето, на което не бяхме избрали име и което никога няма да бъде кръстено. Детето, което не познавам, но чието лице съм си представяла хиляди пъти.
Те са тук, и двамата, в доброжелателните мрачини.
Двамата мъже на живота ми.
Усещам как сълзите се стичат по страните ми. Не отварям очи, дулото е в устата ми, пръстът е на спусъка. Още миг и ще отида при тях.
Тогава детето пуска ръката на Пол и прави няколко крачки към мен… Колко е красиво… Вече не е бебе. Малко момченце е. С риза на карета и подвит панталон. На колко е години? На три, може би четири? Оставам хипнотизирана от чистотата на погледа му, от невинността на изражението му, от обещанията и предизвикателствата, които прочитам в очите му.
— Мамо, страх ме е, ела с мен, моля те.
Гласът му ме вика. Подава ми ръка.
Мен също ме е страх.
Въздействието е невероятно. Разридавам се. Знам, че детето не е действително. Само проекция на съзнанието ми е.
— Ела, моля те! Мамо…
Идвам…
Пръстът ми е на спусъка. Някаква пропаст зейва в мен. Усещам напрежение в цялото си тяло, сякаш фаталната пукнатина, която нося в себе си от детството, се разширява.
Това е историята на тъжно и самотно момиче, което никъде и никога не е намерило мястото си. Човек бомба, която е готова да експлодира. Тенджера под налягане, а в нея отдавна ври озлобление, незадоволеност, желание да бъдеш другаде.
89
Шарл Жюлие (1934) е френски поет, писател и драматург; през 2013 г. получава наградата „Гонкур“ за поезия. Цитатът е от есеистичната му книга „В светлината на сезоните: писма до далечна приятелка“, изд. „ПОЛ“, 1991.