Натисни спусъка. Стреляй. Болката и мъката незабавно ще изчезнат. Направи го сега. Имаш смелостта, прозорливостта, слабостта… Избрала си точния момент.
Нещо започва да трепери откъм бедрото ми.
Джиесемът вибрира в джоба.
Опитвам се да ги задържа, но Пол и детето изчезват. Гневът отстъпва пред тъгата. Отварям очи, изваждам пистолета от устата си и включвам телефона. Чувам гласа на Габриел.
— Не правете това, Алис.
Обръщам се. Той е на петдесетина метра зад мен, приближава.
— Казахме си всичко, Габриел.
— Не е така.
Вия от безнадеждност:
— Оставете ме на мира! Боите се за кариерата си, нали? Пациентка, която иска да си пръсне мозъка в хубавата ви клиника, това ще предизвика суматоха, нали?
— Вие не сте ми пациентка, Алис.
Идвам на себе си.
— Как така?
— Отлично знаете. Лекарят няма право да се влюбва в пациентите си.
— Последният ви опит е патетичен, Кийн!
— А защо си мислите, че поех всичките рискове? — заявява той и пристъпва една крачка напред. — Изпитах нещо към вас още когато ви видях да лежите на пейката.
— Ставате смешен.
— Не играя роля, Алис.
— Ние не се познаваме.
— Струва ми се, че не е така. По-скоро вече знаем всичко един за друг.
Отблъсквам го.
— Вие, фустогонецът, да сте влюбен в мен? „По едно момиче във всяко пристанище“: да не мислите, че не си спомням девиза ви?
— Лъжа, за да придам плътност на героя си — джазмен!
— Готов сте да чукате всичко, което мърда!
— Намирам ви за умопомрачително хубава, Алис. Обичам лошия ви характер, това, че винаги имате готов отговор. Никога не съм се чувствал толкова добре с друга.
Гледам го, без да мога да произнеса нито дума. Откровеността в думите му ме изумява. Истина е, че е рискувал кожата си заради мен. Вчера вечерта дори бях на крачка от, това да го застрелям.
Той настоява.
— Бих желал да направя хиляди неща с теб: да ти говоря за книгите, които обичам, да ти покажа квартала, където пораснах, да ти приготвя специалната си рецепта за макарони със сирене и трюфели, да…
Сълзите отново замрежват погледа ми. Думите на Габриел ме обгръщат с нежността си и изпитвам желание да се отдам на това усещане. Спомням си първия път, когато видях лицето му на пейката в Сентръл Парк. Виждам го отново в магазина за играчки, обвит в мантията, да прави фокуси, за да забавлява децата.
Но въпреки всичко го прекъсвам:
— Тази жена, която твърдите, че обичате, Габриел… Отлично знаете, че след няколко месеца тя ще изчезне. Няма да ви разпознава. Ще се обръща към вас с „господине“ и ще трябва да я затворите в болнична стая.
— Възможно е и това, но не е сигурно. Готов съм да поема риска.
Изпускам телефона, точно в момента, когато батерията му бере душа.
Габриел е на по-малко от десет метра пред мен.
— Ако някой реши да влезе в битката, то това си ти, нали разбираш?
Сега вече е само на няколко сантиметра.
— Но нищо не зависи от мен.
— Ще се борим двамата, Алис. Вярвам, че сме отличен екип?
— Страх ме е! Много ме е страх…
Вихрушка вдига прах и разклаща позлатените иглички на боровете. Студът изгаря пръстите ми.
— Знам колко ще бъде трудно, но ще има…
Ще има…
Ще има ясни утрини, а също и облачни.
Ще има дни на съмнение, дни на страх, празни и сиви часове в чакалните с мирис на болница.
Ще има леки, пролетни, младежки мигове, когато болестта ще изглежда забравена.
Сякаш никога не е съществувала.
След това животът ще продължи.
И ти ще се закачиш за него.
Ще ги има гласът на Ела Фицджералд, китарата на Джим Хол90, мелодията на Ник Дрейк91, завърнала се от миналото.
Ще има разходки по брега на морето, миризма на окосена трева, цвят на безкрайно небе.
Ще има дни на риболов при отлив.
Шалове, които ни предпазват от вятъра.
Пясъчни замъци, които устояват на гневните вълни.
И каноли92 с лимон, излапани набързо по улиците на Норт Енд.
Ще има къща на сенчеста улица. Чугунени осветителни стълбове. Рижава котка, скоклива, голямо добродушно куче.
91
Николас Родни „Ник“ Дрейк (1948–1974) е английски певец и композитор, известен с тъжните си песни под съпровод на акустична китара.