От своя страна Дориан откри, че въпреки сериозната си отдаденост на картографията разполага с достатъчно време, за да дружи с местните момчета. Очевидно никой не се интересуваше дали семейството му се е преселило отскоро в града и дали той е добър плувец, или не (отначало плуваше доста зле, но новите му приятели се погрижиха да го научат да се държи на повърхността). От тях Дориан узна, че играта на петанк2 е пенсионерско занимание, а да търчиш след момичетата е задача за петнайсетгодишни хлапаци — самонадеяни и изгаряни от хормонална треска, поразяваща кожата и здравия разум. За момчетата на неговата възраст очевидно бе подходящо да карат колело, да фантазират и да наблюдават света с надеждата, че един ден той ще им обърне внимание на свой ред. А в неделните вечери се ходеше на кино. Така Дориан откри новата си тайна любов, пред която картографията бледнееше като наука за овехтели пергаменти — Грета Гарбо. Какво божествено създание! Достатъчно бе да я споменат по време на хранене и момчето веднага изгубваше апетит, макар че тя си беше направо старица на цели… трийсет години!
Докато Дориан го глождеха терзания дали увлечението му по жена на такава преклонна възраст не е признак на извращение, сестра му пък бе подложена на атаки от страна на Хана. На дневен ред стоеше въпросът за необвързаните кавалери и за избора на подходяща компания. Хана беше убедена, че ако след петнайсет дни, прекарани в градчето, Ирен не завърже вял флирт с някого от тях, младежите ще я вземат за странна птица. Самата Хана първа признаваше, че макар въпросните кандидати да бяха щедро надарени в областта на бицепсите, по отношение на мозъка небесата бяха проявили скъперничество — умствените им способности бяха оскъдни и със строго практическа насоченост. Във всеки случай на Ирен не ѝ липсваха ухажори, което предизвикваше благородна завист у приятелката ѝ.
— Чедо мое, ако аз имах такъв успех, вече щях да съм същинска Мата Хари — обичаше да повтаря Хана.
Поглеждайки към срещнатите по пътя момчетии, Ирен само се усмихваше плахо.
— Не знам дали ми се ще да се занимавам с тях… Нещо ми изглеждат глупавички…
— Глупавички? — избухваше Хана, възмутена от толкова пропилени възможности. — Ако искаш да научиш нещо интересно, иди на кино или прочети книга!
— Ще си помисля — отвръщаше Ирен със смях.
Приятелката ѝ неодобрително клатеше глава.
— Ще свършиш като братовчед ми Исмаел — пророкуваше тя.
Исмаел беше на шестнайсет години и — по думите на Хана — бе отгледан от нейното семейство след смъртта на родителите си. Работеше като моряк на риболовния кораб на чичо си, но най-голяма страст имаше към две неща: самотата и платноходката си. На собственоръчно построената лодка бе дал име, което Хана все не успяваше да запомни.
— Уфф! Май беше нещо гръцко.
— Къде е той сега? — поинтересува се Ирен.
— В морето. Летните месеци са добро време за рибарите, които се впускат в открито море. Двамата с татко са на борда на „Естел“ и няма да се върнат до август — обясни Хана.
— Това сигурно е тъжна работа — да прекарваш толкова време на кораба, разделен от близките си…
Хана сви рамене.
— Човек трябва да си изкарва хляба…
— Май не ти е много по сърце да работиш в Крейвънмур, нали? — предпазливо попита Ирен.
Приятелката ѝ я погледна с известна изненада.
— Разбира се, това не ми влиза в работата — би отбой Ирен.
— Не съм засегната от въпроса — отвърна Хана с усмивка. — Вярно е, там не ми харесва особено.
— Заради Лазарус ли?
— Не. Лазарус е мил човек и винаги е бил много добър с нас. Когато татко претърпя злополука с витлото преди години, именно Лазарус плати цялото лечение. Ако не беше той…
— Тогава какво не ти се нрави?
— Не знам. Самото място. Машините… Къщата е пълна с разни машинарии, които те наблюдават във всеки момент.
2
Игра с топки, възникнала във Франция в началото на XX в., но произлизаща от стара провансалска игра, чиито корени са още в VIII-IX в. Днес тя е национален спорт на Франция.