— Но това са само играчки.
— Я опитай да преспиш една нощ там! Затвориш ли очи, чуваш само тик-так, тик-так…
Двете се спогледаха.
— Тик-так, тик-так? — повтори Ирен.
Хана се усмихна саркастично.
— Аз може и да съм бъзливка, но ти, както си я подкарала, ще си останеш стара мома.
— Обожавам старите моми — не ѝ остана длъжна Ирен.
Така дните се нижеха неусетно и докато се обърнат, август вече чукаше на вратата. Той донесе и първите летни дъждове, бързо отминаващи бури, които траеха не повече от два часа. Симон бе погълната от новите си задължения. Ирен свикваше с Хана, която вече бе част от живота ѝ. А Дориан, излишно е да поясняваме, се учеше да се гмурка, докато чертаеше във въображението си карти на тайната география на Грета Гарбо.
В един съвсем обикновен ден — един от онези августовски дни, в които снощният дъжд бе изваял в небето замъци от пухкави облаци над гладкото ослепително синьо море — Хана и Ирен решиха да се поразходят по Английския плаж. Бе изминал месец и половина от пристигането на семейство Совел в Синия залив и изглеждаше, че вече нищо не би могло да ги смае. Но изненадите тепърва предстояха.
Ярката светлина на пладнето разкриваше диря от стъпки покрай линията на прибоя, сякаш издълбани в белия пясък; далечните мачти на корабите в пристанището се мяркаха над водата като мираж.
Сред необятната шир, покрита с фин като брашно пясък, Ирен и Хана почиваха върху останките от стара лодка, заседнала на брега. Край тях кръжеше ято малки сини птички, които явно гнездяха някъде сред белоснежните дюни.
— Защо го наричат Английски плаж? — попита Ирен, загледана в пустата площ, ширнала се между градчето и носа.
— Тук в една колиба дълги години живееше стар художник, англичанин. Горкият, имаше повече дългове, отколкото четки. Подаряваше картини на местните хора в замяна на храна и дрехи. Спомина се преди три години. Погребаха го тук, на брега, където бе прекарал целия си живот — поясни Хана.
— Ако можех да избирам, и аз бих искала да ме погребат на такова място.
— Ама че весели мисли — рече Хана шеговито, но с укоризнена нотка.
— Е, не съм се разбързала — уточни Ирен. В същия миг забеляза малка платноходка, която браздеше водите на залива на стотина метра от брега.
— Уфф… — промърмори приятелката ѝ. — Ей го на, самотният мореплавател. И един ден не можа да издържи без платноходката си.
— Кой?
— Баща ми и братовчед ми вчера слязоха от кораба — отвърна Хана. — Татко още спи, ама тоя… Непоправим е.
Ирен се взираше в морето и в лодката, пореща вълните.
— Това е братовчед ми Исмаел. Прекарва половината си живот на тая платноходка, поне когато не работи с баща ми на кея. Но е добро момче… Я виж този медальон!
Хана показа на приятелката си изящен медальон, който висеше на златна верижка на шията ѝ; изобразяваше слънце, потъващо в морето.
— Подарък ми е от Исмаел…
— Много е красив — рече Ирен, разглеждайки внимателно накита.
Хана се изправи и нададе такъв оглушителен вик, че ятото сини птички се стрелна подплашено към другия край на плажа. След миг стройната фигура зад руля им махна с ръка и платноходката се насочи към брега.
— Само да не ти хрумне да му задаваш въпроси за лодката — предупреди Хана. — А ако той отвори дума за нея, не го питай как я е направил. Почне ли да говори за това, няма спиране.
— Семейна черта…
Хана я изгледа сърдито.
— Ще взема да те зарежа тук на плажа, нека да те изядат раците.
— Извинявай.
— Добре, простено ти е. Но ако аз ти изглеждам бъбрица, почакай да видиш кръстницата ми. Редом с нея всички от семейството ми сме като глухонеми.
— С радост бих се запознала с нея.
— Ха! — възкликна Хана, неспособна да сдържи лукавата си усмивка.
Платноходката на Исмаел с лекота пресече линията на прибоя и килът ѝ се вряза в пясъка като нож. Младежът побърза да отпусне такелажа и само за секунди свали платното до основата на мачтата. Очевидно практиката си казваше думата. Щом скочи на твърда земя, Исмаел неволно измери Ирен от глава до пети с поглед, чиято красноречивост не отстъпваше на навигационните му умения. Подбелила очи, Хана изплези шеговито върха на езика си и побърза да ги представи един на друг — естествено, по своя си начин.
— Исмаел, това е моята приятелка Ирен — любезно заяви тя. — Да не вземеш да я изядеш, ей!
Той сръга братовчедка си с лакът и подаде ръка на Ирен: