— Здравей…
Простичкият поздрав бе придружен с плаха искрена усмивка. Ирен се ръкува с момчето.
— Спокойно, не е глупав, сече му пипето; просто това е неговият начин да каже, че се радва да се запознае с теб и прочее — отбеляза Хана.
— Братовчедка ми дърдори толкова, че понякога ми се струва, че няма да ѝ стигнат думите в речника — пошегува се Исмаел. — Сигурно вече те е предупредила да не ме разпитваш за платноходката…
— Разбира се, че не — предпазливо отвърна Ирен.
— Да бе. Хана смята, че само за това умея да говоря.
— Темата за мрежите и такелажа също ти се удава добре, но стане ли дума за платноходката, братовчеде, всичко друго отива на кино.
Ирен слушаше развеселена тази размяна на остроумия, която очевидно доставяше удоволствие и на двамата. В това кръстосване на шпаги нямаше язвителност — или поне само толкова, колкото да внесе пиперлива нотка в равното ежедневие.
— Разбрах, че сте се настанили в Къщата на носа — рече Исмаел.
Ирен най-сетне се съсредоточи върху момчето и го разгледа внимателно. Шестнайсетгодишният Исмаел изглеждаше на възрастта си; по кожата и косата му си личеше, че прекарва дълго време в морето. Телосложението му издаваше тежката физическа работа, която вършеше на пристанището, а ръцете и краката му бяха изпъстрени с малки белези — нещо нетипично за парижките младежи. Един по-голям и отчетлив белег се спускаше по десния му крак, започвайки малко над коляното, та чак до глезена. Ирен се зачуди как ли се бе сдобил с такъв трофей. Накрая тя спря поглед върху очите му — едничкото нещо у него, което ѝ се стори необичайно. Големи и светли, сякаш изписани, очите на Исмаел като че криеха тайни зад втренчения си поглед, изпълнен с неясна печал. Ирен си спомняше, че бе виждала такива погледи у безименните войници, с които бе танцувала едва по три минути под тактовете на третокласния оркестър — погледи, в които се таяха страх, тъга или горчилка.
— Хей, скъпа, какво си се унесла? — сепна я гласът на Хана.
— Мислех си, че закъснявам. Майка ми ще се разтревожи.
— Майка ти сигурно се радва, че са я оставили на мира за няколко часа, ама твоя си работа — рече Хана.
— Мога да те откарам с платноходката, ако искаш — предложи Исмаел. — При Къщата на носа има малък пристан сред скалите.
Ирен погледна въпросително към Хана.
— Ако откажеш, ще му разбиеш сърцето. Братовчед ми не би поканил на лодката си дори и Грета Гарбо.
— Ти няма ли да дойдеш? — смутено попита Ирен.
— На това корито не се качвам, ако ще да ми платят. Пък и днес е свободният ми ден, а довечера има танци на площада. На твое място щях да си помисля. Най-добрите партии се намират на сушата, това ти го казва една рибарска щерка. Ама и аз какви ги бръщолевя? Хайде, върви. А ти, моряче, гледай да откараш приятелката ми жива и здрава до пристанището. Ясно ли ти е?
Името на платноходката, както се разбра, бе „Кюанеос“ — поне така гласеше надписът на корпуса ѝ; разперила белите си платна на вятъра, тя пореше вълните в посока към носа.
Между отделните маневри Исмаел поглеждаше към девойката с плаха усмивка и седна до руля едва когато лодката бе поела сигурен курс по течението. Ирен се държеше здраво за пейката, докато бризът ръсеше капчици вода по кожата ѝ. Гонена от вятъра, лодката се носеше напред и Хана вече изглеждаше като мъничка фигура, която им махаше от брега. Силата, с която лодката се носеше по водата, и ревът на вълните, удрящи се в корпуса, пораждаха у Ирен желание да се смее без причина.
— За пръв път ли ти е? — попита Исмаел. — Да се возиш с платноходка, имам предвид.
Ирен кимна.
— С нищо не може да се сравни, нали?
Тя отново кимна с усмивка. Не можеше да откъсне очи от големия белег върху крака на Исмаел.
— Змиорка — поясни той, забелязал погледа ѝ. — Дълга история.
Момичето вдигна глава и се загледа в силуета на Крейвънмур, който се подаваше над короните на дърветата в далечината.
— Какво означава името на лодката ти?
— Гръцко е. Kyaneos значи циан — загадъчно отвърна Исмаел.
И тъй като Ирен сбърчи чело, очевидно неразбрала, той добави:
— С тази дума гърците са обозначавали тъмносиния цвят, цвета на морето. Когато говори за морето, Омир го сравнява с цвета на тъмно вино. Негова е думата kyaneos.
— Явно умееш да говориш и за други неща, освен за мрежи и лодки.
— Старая се.
— Кой те е учил?
— На мореплаване ли? Сам съм се учил.
— Не, за гърците…
— Баща ми беше много запален по историята. Още пазя някои от книгите му…
Ирен мълчеше.