— Хана сигурно ти е казала, че родителите ми са починали.
Тя само кимна. Островчето с фара се издигаше от вълните на около двеста метра от тях. Ирен очаровано се взираше в него.
— Фарът не работи от дълги години. Сега се използва онзи, който е на пристанището в Синия залив — осведоми я момчето.
— Никой ли не посещава острова? — полюбопитства Ирен.
Исмаел поклати глава.
— И защо?
— Обичаш ли истории за призраци? — попита той вместо отговор.
— Зависи…
— Местните хора вярват, че островчето с фара е омагьосано или нещо от тоя род. Говори се, че една жена се е удавила там преди много време. Някои твърдят, че виждат светлини по бреговете му. В края на краищата, всеки град си има своите предания и нашият не пада по-долу от другите.
— Светлини ли?
— Септемврийските светлини — заразказва Исмаел, докато подминаваха островчето, което остана зад десния борд. — Според легендата, ако можем да я наречем така, една нощ в края на лятото в градчето имало маскен бал. В разгара на празника хората видели на пристанището жена в маскараден костюм, която се качила на една платноходка и отплавала в морето. Според някои отивала на тайна среща с любимия си на островчето с фара; други смятат, че бягала от правосъдието след тежко престъпление… Нали разбираш, всяко обяснение звучи правдоподобно, защото в действителност никой не знаел коя е. Маската напълно скривала лицето ѝ. Ала докато прекосявала залива, ненадейно се разразила страшна буря, която запратила лодката ѝ в скалите и я направила на трески. Тайнствената безлика жена се удавила — или поне тялото ѝ не било намерено. След няколко дни морето изхвърлило на брега маската ѝ, потрошена от скалите. Оттогава хората разправят, че в края на лятото привечер се виждат светлини на островчето…
— Духът на онази жена…
— Аха… Опитва се да завърши неосъщественото си пътуване до острова… Така гласи легендата.
— А дали е истина?
— Това е история за призраци. Или я приемаш на вяра, или не.
— А ти вярваш ли в нея? — не мирясваше Ирен.
— Вярвам само на очите си.
— Скептичен моряк, а?
— Нещо такова.
Сега Ирен погледна островчето с други очи. Вълните мощно се разбиваха в скалите. Напуканите стъкла на кулата на фара пречупваха светлината и я разлагаха до призрачна дъга, която чезнеше в завесата от водни пръски, образувана от прибоя.
— Бил ли си някога там? — попита момичето.
— На островчето ли?
Исмаел опъна въжетата и с едно завъртане на руля лодката се наклони към левия борд, като се обърна към носа и пресече течението, което идваше от пролива.
— На теб май ще ти е интересно да посетиш това островче — рече той.
— А може ли?
— Всичко може да се направи. Въпросът е дали ти стиска, или не — отвърна Исмаел с дръзка усмивка.
Ирен издържа погледа му.
— Кога?
— Идната събота. С моята платноходка.
— Само двамата ли?
— Само двамата. Но ако те е страх…
— Не ме е страх — прекъсна го Ирен.
— Тогава в събота. Ще те взема от пристана по пладне.
Ирен обърна поглед към брега. Къщата на носа се издигаше на стръмните скали. Застанал на верандата, Дориан наблюдаваше лодката с нескрито любопитство.
— Това е брат ми Дориан. Може би ще поискаш да се качиш горе да се запознаеш с майка ми…
— Тия семейни представяния не са силната ми страна.
— Е добре, друг път.
Платноходката навлезе в малкия естествен залив, сгушен между скалите в подножието на стръмнината, където се намираше Къщата на носа. С ловкост, придобита след продължителна практика, Исмаел свали платното и остави инерцията на течението да отнесе лодката до пристана. После хвана едно въже и скочи на сушата, за да завърже платноходката. Когато я закрепи както трябва, подаде ръка на Ирен.
— Ама нали Омир е бил сляп. Откъде е знаел какъв е цветът на морето? — попита тя.
Исмаел хвана ръката на девойката и с енергично движение ѝ помогна да се качи на пристана.
— Ето ти още една причина да вярваш само на очите си — отвърна той, все още държейки ръката ѝ.
Ирен изведнъж си спомни думите, изречени от Лазарус през първата им вечер в Крейвънмур.
— Очите лъжат понякога.
— Не и мен.
— Благодаря, че ме докара.
Исмаел кимна и неохотно пусна ръката ѝ.
— Е, тогава до събота.
— До събота.
Момчето скочи в лодката, отвърза я и докато течението я отдалечаваше от пристана, отново вдигна платното. Вятърът понесе платноходката към устието на заливчето и само след секунди „Кюанеос“ излезе от него, яздейки вълните.
Ирен остана на пристана, загледана в бялото платно, което полека се смаляваше сред водната шир на залива. По някое време си даде сметка, че все още се усмихва, а по ръцете ѝ пробягват подозрителни тръпки. Тогава разбра, че предстоящата седмица щеше да ѝ се стори много, много дълга.