— Тая поправка да не би случайно да е руса, зеленоока, висока метър и седемдесет? — небрежно попита рибарят и изгледа племенника си с лукава усмивка.
— Новините бързо се разнасят — рече Исмаел.
— Намеси ли се братовчедка ти, направо летят, скъпи племеннико. Как се казва дамата?
— Ирен.
— Разбирам.
— Няма нищо за разбиране.
— То ще си проличи.
— Просто е симпатична и толкоз.
— „Просто е симпатична и толкоз“ — повтори Юпер, имитирайки равнодушния тон на момчето.
— По-добре забрави. Не беше добра идея. Ще работя в събота — прекъсна го Исмаел.
— Ами да, трюмът трябва да се почисти. Има останки от развалена риба и вони до небесата.
— Чудесно.
Юпер прихна да се смее.
— Твърдоглавец като баща си! Харесва ли ти момичето, или не?
— Хм…
— Няма какво да ми хъмкаш, Ромео, три пъти по-стар съм от теб. Харесва ли ти, или не?
Исмаел сви рамене. Бузите му пламтяха като зрели праскови. Накрая измърмори под нос нещо неразбираемо.
— Я преведи — настоя чичо му.
— Казах, че да. Поне така мисля. Почти не я познавам.
— Добре. Това е повече, отколкото можех да кажа аз за леля ти първия път, когато я видях. А Бог ми е свидетел, че е истинска светица.
— Каква беше като млада?
— Остави тая работа, че да не прекараш съботата в трюма — заплаши го Юпер.
Исмаел кимна и се зае да събира инструментите. Чичо му го наблюдаваше с крайчеца на окото си, докато почистваше ръцете си от машинното масло. Почти две години бяха минали от последния път, когато племенникът бе проявил интерес към момиче — казваше се Лаура и бе дъщеря на търговски пътник от Бордо. Вътрешният свят на момчето бе недостъпен и по всичко личеше, че едничката му любов е морето — и самотата. У тази Ирен явно имаше нещо специално.
— Ще изчистя трюма до петък — обяви Исмаел.
— На твое разположение е.
Вечерта, когато чичото и племенникът слязоха на кея, за да се приберат у дома, техният съсед Пико все още изучаваше тайнствените отломки, чудейки се дали това лято щяха да валят дъждове от болтове, или небето му изпращаше някакъв особен знак.
Когато настъпи август, семейство Совел вече имаха чувството, че са живели в Синия залив поне една година. Дори онези, които не ги познаваха лично, вече знаеха цялото им житие-битие благодарение на словоохотливостта на Хана и майка ѝ, Елизабет Юпер. По силата на едно странно явление — клюкарство, граничещо едва ли не с магия — новините за събитията пристигаха в пекарната, където работеше Елизабет, още преди да са се случили. Нито радиото, нито периодичният печат можеха да съперничат на заведението на Елизабет Юпер. То предлагаше пресни кроасани и новини от зори до здрач. Ето защо до настъпването на петъка единствените обитатели на Синия залив, които не знаеха за внезапно пламналата любов между Исмаел Юпер и новодошлата Ирен Совел, бяха рибите и набедените влюбени. Нямаше значение дали нещо се е случило, или тепърва ще се случи. Кратката разходка с лодката от Английския плаж до Къщата на носа вече бе влязла в аналите на лятото на 1937 г.
В действителност първите седмици на август в Синия залив отлетяха неусетно. Симон най-сетне бе успяла да си изгради цялостна представа за Крейвънмур. Списъкът на всички неотложни задачи по поддръжката на дома беше безкраен. Дори само контактите с местните доставчици, уточняването на сметките, воденето на отчетността и кореспонденцията на Лазарус ангажираха цялото ѝ време, без да броим минутите за отдих и сън. Дориан, яхнал велосипеда, получен от Лазарус като подарък при настаняването им, играеше ролята на пощенски гълъб. Само след няколко дни момчето вече познаваше всеки камък и дупка по пътя, опасващ Английския плаж.
Всеки работен ден на Симон започваше с изпращане на писма и старателно сортиране на получената поща в пълно съответствие с указанията на Лазарус. На едно малко листче си бе нахвърляла бележки, които в случай на нужда бързо да я подсетят за чудноватите му изисквания. Тя добре помнеше как на третия ден от службата си насмалко не отвори по случайност едно от писмата, изпратени от Даниел Хофман от Берлин. Паметта ѝ я предпази от тази грешка в последния момент.
Пратките на Хофман пристигаха веднъж на всеки девет дни с едва ли не математическа точност. Пергаментовите пликове винаги имаха восъчен печат с герб във формата на буквата D. Симон бързо свикна да ги отделя от останалите писма и престана да се замисля над необичайната забрана, свързана с тях. Ала през първата седмица на август се случи нещо, което отново събуди любопитството ѝ относно мистериозната кореспонденция на господин Хофман.