На няколко метра по-нататък се поклащаше торсът на човека с маските. Този робот неспирно сваляше от невидимото си лице все нови и нови маски, показвайки се в различен облик. Хана извърна очи и забърза по коридора. Денем бе минавала по него безброй пъти. Това бяха просто безжизнени машини и не си струваше да им обръща внимание, камо ли пък да се бои от тях.
Успокоявайки се с такива мисли, тя зави по коридора, който водеше към западното крило. Миниатюрният оркестър на Маестро Фирети бе разположен в единия край на галерията. Срещу монетка фигурките на музикантите започваха да свирят особена вариация на „Турски марш“ на Моцарт.
Хана спря пред огромна врата от обработен дъб — последната в коридора. Всяка от вратите в Крейвънмур имаше различен релеф и представяше сцени от прочути приказки; словата на братя Грим бяха обезсмъртени в дърводелски произведения, достойни за някой палат. В очите на момичето обаче тези гравюри бяха направо зловещи. Хана никога не бе влизала в това помещение — една от многото стаи в къщата, в които не бе стъпвала с крак и не би го сторила освен при крайна необходимост.
Потропването на прозореца се чуваше зад вратата. Мразовитият дъх на нощта, процеждащ се през процепите ѝ, погали кожата на момичето. Хана хвърли последен поглед към дългия коридор, проточил се зад гърба ѝ. Куклите-оркестранти се взираха в мрака. Ромоленето на дъжда се чуваше отчетливо — сякаш хиляди ситни паячета тичаха по покрива на Крейвънмур. Девойката пое дълбоко дъх, завъртя дръжката и влезе в стаята.
Обгърна я струя леден въздух, която затръшна рязко вратата зад гърба ѝ и угаси свещите. Прогизнали от дъжда, тюлените завеси се поклащаха от вятъра като саван. Хана пристъпи напред и побърза да залости прозореца, отворил се от порива на бурята. С треперещи пръсти момичето извади от джоба на пеньоара си кибрит, за да запали свещите отново. Под танцуващите им пламъци мракът оживя изведнъж. Слабата светлина разкри помещение, което приличаше на детска стая. Малко креватче, до него писалище, книги и детски дрехи, проснати върху стол. Чифт обувки бяха оставени прилежно една до друга под креватчето, а на таблата му висеше мъничко разпятие.
Хана направи няколко крачки из стаята. Имаше нещо странно и обезпокоително в тези вещи, макар че не можеше да определи точно какво. Отново плъзна поглед из помещението. В Крейвънмур нямаше деца и никога не бе имало. С каква цел бяха обзавели такава стая?
Изведнъж я осени прозрение. Най-сетне разбра какво я бе смутило отначало. Това не бе редът, нито прекалената спретнатост. Беше нещо толкова просто и понятно от само себе си, че човек дори не би се замислил над него. Стаята явно бе детска, но нещо ѝ липсваше… Играчки. Нямаше нито една-единствена играчка.
Хана вдигна свещника и забеляза още нещо по стените. Някакви хартийки, изрезки от вестници. Тя остави свещника върху детското бюро и се приближи да ги разгледа. Стената бе покрита с колаж от стари изрезки и фотографии. На една от снимките се открояваше жена с бледо лице; тя имаше строги, резки черти, а в черните ѝ очи сякаш се таеше заплаха. Същото лице се виждаше и на други снимки; на една от тях, която Хана разгледа внимателно, тайнствената дама държеше дете на ръце.
Погледът на момичето обходи стената и се спря върху изрязаните статии от стари вестници, чиито заглавия като че ли нямаха връзка помежду си. Известия за страшен пожар в една парижка фабрика и за изчезването на някой си господин Хофман по време на бедствието. Цялата колекция от изрезки бе пропита с натрапчив трагизъм. Наредените една до друга статии бяха като каменни плочи, изграждащи стените на гробище от спомени и сенки от миналото. А в центъра, сред десетки избелели и нечетливи изрезки, се мъдреше титулната страница на вестник от 1890 г. На нея се виждаше едно детско лице. Очите му бяха пълни с ужас — очи на бито животно.
Този образ дълбоко разтърси Хана. Очите на момченцето — едва шест или седемгодишно — като че ли бяха видели кошмарни неща, които тя не би могла дори да си представи. Почувства студ, силен студ, който сякаш извираше от недрата на душата ѝ. Опита се да разчете избледнелия от времето текст под снимката. „Намерено е осемгодишно момче, прекарало седем дни, затворено в тъмно мазе съвсем само“ — гласеше съобщението. Хана се взря отново в лицето на малчугана. Имаше нещо смътно познато в чертите му или може би в очите…
Точно в този миг като че ли чу ехото на някакъв глас, който шепнеше зад гърба ѝ. Обърна се, но там нямаше никой. Момичето въздъхна от облекчение. Неясната светлина, която струеше от свещите, улавяше безброй прашинки, реещи се във въздуха, и обгръщаше всичко с пурпурна мъгла. Хана отиде до един от прозорците и изтри с пръсти пролука за гледане върху запотеното стъкло. Гората отвън бе забулена от мъгла. Лампите в кабинета на Лазарус в западното крило бяха запалени и силуетът на стопанина се очертаваше в топлото златисто сияние, процеждащо се през завесите. Тънък лъч светлина проникна през пролуката на стъклото и плъзна из стаята като прозрачен шнур.