Онзи глас прозвуча отново, само че този път по-наблизо и по-отчетливо. Шепнеше името ѝ. Хана се обърна, огледа тънещата в полумрак стая и за пръв път забеляза едно малко стъклено шишенце, което излъчваше слаб блясък. Черно като обсидиан, то стоеше в неголяма ниша в стената и хвърляше призрачни отражения.
Девойката предпазливо се приближи до нишата и разгледа шишенцето. На пръв поглед напомняше флакон за парфюм, но тя никога не бе виждала толкова красив образец, нито пък толкова изящно гравиран кристал. Запушалката с форма на призма пръскаше дъгоцветни отблясъци. Хана изпита непреодолимо желание да вземе в ръце тази прелестна вещ и да прокара пръсти по безупречните линии на кристала.
Дланите ѝ обхванаха шишенцето извънредно внимателно. Тежеше повече, отколкото бе очаквала, а кристалът се оказа толкова студен, че допирът до него почти ѝ причини болка. Вдигна го до очите си и се опита да разгледа съдържанието му, ала видя единствено непроницаем мрак. Въпреки това, докато се взираше във флакона срещу светлината, стори ѝ се, че нещо се движи вътре — някаква гъста черна течност, може би парфюм…
С треперещи пръсти хвана гравираната кристална запушалка. Нещо забълбука в шишенцето. Хана се поколеба за миг, но красотата на този предмет сякаш обещаваше вълшебно ухание. Тя бавно завъртя запушалката. Чернилката във флакона отново се раздвижи, но момичето вече не ѝ обръщаше внимание. Тапата най-сетне поддаде.
Неописуем звук — свистене на изпуснат газ под налягане — изпълни стаята. Само за миг някаква черна маса, изригнала от гърлото на шишенцето, се разля във въздуха подобно на мастилено петно в езеро. Хана усети, че ръцете ѝ треперят, а онзи шепнещ глас сякаш я обгърна. Когато погледна отново кристалния флакон, установи, че е станал съвсем прозрачен; каквото и да бе имало в него, то бе излязло на свобода благодарение на нея. Момичето върна шишенцето на мястото му. Студено течение се разнесе из стаята и угаси свещите една по една. Докато помещението постепенно потъваше в непрогледна тъма, нечие присъствие ставаше все по-осезаемо в мрака. Непроницаем силует изникна върху стената, оцветявайки я в черно.
Сянка.
Хана бавно заотстъпва към изхода. Треперещите ѝ ръце напипаха студената брава зад гърба ѝ. Отвори полека вратата, без да откъсва очи от тъмната маса, и се приготви да побегне презглава. Ясно усещаше, че нещо се приближава към нея.
Докато затваряше вратата, верижката, която висеше на шията ѝ, се закачи за един от релефите по дървото. В същия миг зад нея се разнесе нисък, смразяващ кръвта звук, досущ като съскането на огромна змия. Хана чак заплака от страх. Верижката се скъса и в непрогледния мрак момичето чу как медальонът тупна на земята. Освободена, Хана се обърна към сенчестия тунел, простиращ се пред нея. В единия му край вратата, която водеше към стълбището на съседното крило, бе отворена. Призрачното съскане се разнесе отново, този път по-близо. Хана побягна с всички сили към стълбището. Само след миг се чу характерен звук — дръжката на вратата се бе завъртяла в тъмното. Момичето извика, обзето от непреодолим ужас, и се втурна към стълбите.
Слизането до долния етаж сякаш отне цяла вечност. Запъхтяна, Хана взимаше по три стъпала наведнъж, като се стараеше да не се спъне. Когато стигна до вратата, водеща към градината зад Крейвънмур, глезените и коленете ѝ бяха натъртени от паническото бягство, но почти не изпитваше болка. Адреналинът струеше във вените ѝ като огнена река и я тласкаше да тича неуморно. Вратата, която по принцип не се използваше, бе залостена. Хана разби стъклото с лакът и така успя да я отвори от външната страна. При това поряза ръката си, но усети раната едва когато се озова в сумрачната градина.
Затича се към гората; хладният нощен въздух галеше прогизналите ѝ от студена пот дрехи и ги прилепваше към тялото ѝ. Преди да поеме по пътеката, която пресичаше Крейвънмурския лес, Хана се обърна към къщата, очаквайки да зърне преследвача си сред сенките на градината. От привидението нямаше и следа; девойката пое дълбоко дъх. Студеният въздух опари гърлото ѝ и прониза дробовете ѝ като нажежено шило. Канеше се да се впусне отново в бяг, когато съгледа призрачния силует, сякаш залепен за фасадата на Крейвънмур. Плътно лице изплува върху черната плоскост и сянката се заспуска надолу, пълзейки между водоливниците като чудовищен паяк.