Понякога си мисля, че всички са си отишли, заселили са се далече от Синия залив, а само аз съм останал уловен в капана на времето и напусто чакам пурпурният септемврийски прилив да ми върне нещо повече от спомени. Но ти не ми обръщай внимание. Такава е природата на морето; рано или късно връща всичко, особено спомените.
Струва ми се, че съм ти пратил вече сто писма — ако броя и това — на последния твой адрес, който успях да открия в Париж. Понякога се чудя дали си получила някое от тях, дали все още се сещаш за мен и за онова ранно утро на Английския плаж. Може да е така, а може пък животът да те е увлякъл някъде далече от тези места, далече от всички спомени, свързани с войната.
Тогава животът бе много по-простичък, помниш ли? Но какво говоря? Разбира се, че не беше. Започвам да си мисля, че само аз, клетият глупак, живея със спомена за всеки от онези кратки дни през 1937 г., когато ти беше тук, до мен…
1.
Небето над Париж
Париж, 1936 г.
В нощта, когато Арман Совел умря, пурпурно сияние прекоси небосвода като комета, оставяйки след себе си диря от пламтяща пепел, която стигаше до хоризонта. Така поне се кълняха онези, които помнеха събитието. Ирен, дъщерята на Арман, не видя сиянието, но то озаряваше сънищата ѝ години наред.
Беше студено зимно утро и през стъклата на стая номер четиринайсет в болницата „Сен Жорж“, покрити с дантела от скреж, градът изглеждаше нереален като акварел в златистия предутринен зрак.
Животът на Арман Совел угасна тихо, с едва чута въздишка. Жена му Симон и дъщеря му Ирен вдигнаха очи, когато зората, прорязала нощния мрак, начерта светли ивици по пода на болничната стая. Дориан, малкият син на покойника, бе задрямал на един от столовете. Тягостно мълчание цареше в помещението. Думите бяха излишни, за да се проумее случилото се. След шест месеца страдание черният призрак на една болест с непроизносимо име бе покосил живота на Арман Совел — и толкоз.
Така започна най-лошата година, която си спомняше неговото семейство.
Арман Совел отнесе в гроба своя чар и заразителния си смях, но многобройните му дългове не го съпроводиха в последния му път. Не след дълго цяла кохорта кредитори и разни лешояди със сюртуци и почетни звания добиха навика да се отбиват в дома на семейство Совел на булевард „Осман“. Хладните, формално вежливи светски посещения с времето бяха заменени от завоалирани заплахи, а след тях дойде ред и на секвестирането.
Ирен и Дориан трябваше да се простят с престижните училища и изисканото облекло; очакваха ги почасова работа и по-скромни дрехи. Това бе само началото на стремителното пропадане на семейството в света на реалния живот. Все пак най-лошата част от това пътуване надолу се падна на Симон. Тя се върна на работа като учителка, но заплатата ѝ не можеше да покрие лавината от дългове, които поглъщаха оскъдните средства на фамилията. Отвсякъде изникваха нови документи, подписани от Арман, и нови непогасени дългове; бездънните черни дупки се множаха…
Някъде през този период у малкия Дориан се зароди подозрението, че половината население на Париж е съставено от адвокати и счетоводители — особен вид плъхове, живеещи на повърхността. По същото време Ирен — тайно от майка си — започна работа в един танцов салон. Танцуваше с войниците, плахи юноши, срещу дребни монети, а призори пъхаше припечеленото в кутията-касичка, която Симон държеше под мивката в кухнята.
В тези трудни времена семейство Совел откриха още един неприятен факт: броят на хората, представящи се за техни приятели и благодетели, се топеше като скреж на слънце. Ала с настъпването на лятото един стар приятел на Арман Совел, Анри Льоконт, предложи на семейството да се настани в малкия апартамент над неговото магазинче за художествени принадлежности на Монпарнас. Договориха се да отложат заплащането на наема за по-добри времена; пък и мосю Льоконт, чиито крака вече не бяха тъй пъргави, както на младини, се надяваше Дориан да му помага в магазина, разнасяйки поръчките. Симон не намираше думи, за да изрази благодарността си на възрастния търговец, а и той не търсеше признателност. В света, обитаван от плъхове, най-сетне бяха попаднали на ангел.
Когато зимата плахо се прокрадна по улиците на града, Ирен навърши четиринайсет години, въпреки че на нея ѝ тежаха като двайсет и четири. Поне тогава се отпусна малко и купи торта с парите, спечелени в танцовия салон, за да отпразнува рождения си ден със Симон и Дориан. И тримата чувстваха отсъствието на Арман, надвиснало над тях като угнетяваща сянка. Задружно духнаха свещите на тортата в тясната гостна на монпарнаския апартамент, молейки се заедно с пламъците да угасне и призракът на нещастието, което ги бе преследвало месеци наред. Този път молбата им бе чута. Те още не го знаеха, но злополучният период отиваше към своя край.