Хана се втурна из тъмния лабиринт на гората. Месечината се усмихваше в пролуките между короните и обагряше мъглата в синьо. Листата, рошени от вятъра, шепнеха с безброй гласове. Дърветата сякаш я причакваха край пътя като вкаменени призраци и заплашително протягаха към нея клони като хищни лапи. Хана тичаше колкото ѝ крака държат към светлината, провиждаща се в края на фантастичния тунел — изход, който сякаш се отдалечаваше все повече въпреки отчаяните ѝ усилия да го достигне.
В гората се разнесе грохот. Сянката напредваше през гъсталака, унищожавайки всичко по пътя си като смъртоносен свредел, който си пробиваше път към Хана. Сподавен вик заглъхна в гърлото на девойката. Клоните и трънакът бяха изподраскали ръцете и лицето ѝ. Умората я връхлиташе като дървен чук, чиито удари притъпяваха сетивата ѝ, а един вътрешен глас ѝ нашепваше да се предаде на изтощението, да си полегне и да чака… Но тя чувстваше, че не бива да спира. Трябваше да се измъкне от това място. Още мъничко и щеше да стигне до пътя, който водеше към града. Там щеше да спре някоя кола; все някой щеше да я вземе и да ѝ помогне. Броени секунди я деляха от спасението, трябваше само да излезе от гората.
Далечните светлини на една кола, завиваща покрай Английския плаж, разсякоха горския мрак. Усетила нов прилив на сили, Хана завика за помощ. Зад гърба ѝ се надигна вихрушка, която пресече гъсталака и се извиси към короните на дърветата. Хана вдигна поглед към върхарите, които закриваха лицето на луната. Сянката бавно се разгърна. Девойката едва успя да изпусне последен стон. Потекла от висините като катранен дъжд, сянката рухна връз нея. Хана затвори очи и си представи лицето на майка си, засмяна и бъбрива.
Само след миг почувства ледения дъх на сянката върху лицето си.
5.
Замък сред мъглите
В уречения час платноходката на Исмаел изникна от булото на мъглата, стелеща се над залива. Ирен и майка ѝ, които седяха спокойно на верандата и пиеха кафе с мляко, се спогледаха.
— Едва ли има нужда да ти казвам… — подхвана Симон.
— Едва ли има нужда да ми казваш — потвърди Ирен.
— Кога за последен път двете с теб си говорихме за мъжете? — попита майка ѝ.
— Когато бях седемгодишна и нашият съсед Клод ме придума да му дам моята поличка в замяна на неговите панталонки.
— Малък негодник.
— Но мамо, той беше само на пет.
— Е, щом са такива на пет години, представи си какви стават на петнайсет.
— Шестнайсет.
Симон въздъхна. Мили Боже, шестнайсет години. Дъщеря ѝ се канеше да забегне със стар морски вълк.
— Значи говорим за възрастен човек.
— По-голям е от мен само с година и нещо. Ако той е възрастен, то какво да кажем за мен?
— Ти си още детенце.
Ирен се усмихна снизходително на майка си. От Симон Совел нямаше да излезе надзирател.
— Спокойно, мамо. Знам какво правя.
— Точно от това ме е страх.
Платноходката навлезе в устието на залива. Исмаел даде салют от палубата. Симон изгледа момчето с опасение, повдигнала вежда.
— Защо да не се качи тук? Тъкмо ще ни запознаеш.
— Мамо…
Симон кимна примирено. Бездруго не бе очаквала дъщеря ѝ да се хване на този трик.
— Има ли нещо, което трябва да ти кажа? — рече майката, предавайки се окончателно.
Ирен я целуна по бузата.
— Пожелай ми приятен ден.
Без да дочака отговор, момичето изтича до пристана. Симон видя как дъщеря ѝ се хвана за ръката на непознатия (който за недоверчивите майчини очи съвсем не изглеждаше като момче) и скочи на борда на платноходката. Когато Ирен се обърна да ѝ помаха, майка ѝ върна поздрава с престорена усмивка. После загледа как лодката се отдалечава под яркото слънце, което грееше ведро над залива. Кацнала върху парапета на верандата, една чайка — може би друга майка, изпаднала в трудно положение — наблюдаваше жената примирено.
— Не е честно — обърна се Симон към птицата. — Когато се родят, никой не ти казва, че един ден ще правят същото, което си правил и ти на тяхната възраст.
Безразлична към тези оплаквания, чайката последва примера на Ирен и отлетя. Симон се усмихна на собствената си наивност и се приготви да тръгне към Крейвънмур. Работата лекува всичко, каза си тя.
Брегът не след дълго се превърна в далечна бяла линия, опъната между небето и земята. Източният вятър издуваше платната на „Кюанеос“ и носът на лодката пореше кристалната повърхност на проблясващата като изумруд вода, през която се провиждаше дъното. Ирен, чието единствено плаване с лодка до момента бе кратката разходка преди няколко дни, наблюдаваше в захлас хипнотичната красота на залива, която сега ѝ се разкриваше от нов зрителен ъгъл. Къщата на носа се бе смалила до бяла точица сред скалите, а яркоцветните фасади на градските домове се мержелееха сред отраженията, хвърляни от морската повърхност. В далечината буреносни облаци се носеха като шлейф към хоризонта. Ирен затвори очи и се заслуша в гласа на морето. Когато ги отвори отново, всичко си беше на мястото си. Приказната гледка бе действителна.