Когато платноходката пое в нужното направление, на Исмаел не му оставаше друга работа, освен да разглежда Ирен, която явно бе изцяло запленена от морското великолепие. С научна методичност започна наблюдението си от бледите ѝ глезени, продължи бавно и добросъвестно до горната част на бедрата, които полата прикриваше безочливо. После се зае да оцени удачното съчетание на формите на стройното ѝ тяло. Изследването се проточи сякаш цяла вечност, докато неочаквано очите на Ирен и Исмаел се срещнаха и той осъзна, че огледът му не е останал незабелязан.
— За какво мислиш? — попита тя.
— За вятъра — излъга Исмаел, без да му мигне окото. — Сменя посоката си и започва да духа на юг. Това обикновено се случва, когато се задава буря. Помислих си, че ще ти хареса, ако най-напред заобиколим носа. Гледката е забележителна.
— Коя гледка? — невинно попита Ирен.
Този път Исмаел не се усъмни — момичето го взимаше на подбив. Без да обръща внимание на иронията ѝ, той насочи платноходката към крайната точка на течението, което окръжаваше рифа на миля от носа. Щом преминаха тази граница, пред погледа им се разкри необятен плаж, пуст и див. Той се простираше до пелената от омара, обвила връх Сен Мишел — замък сред мъглите.
— Това е Черния залив — обясни Исмаел. — Наричат го така, защото е много по-дълбок от Синия залив, където водата над пясъчното дъно е дълбока само седем-осем метра. Нещо като сух док.
На Ирен морската терминология ѝ звучеше като китайски, но от изумителната красота, която излъчваше това място, чак кожата ѝ настръхна. Една кухина сред скалите, подобна на хищна паст, зинала към морето, привлече погледа на момичето.
— Това е лагуната — каза Исмаел. — Тя е като овал, в който течението не прониква. С морето я свързва един тесен пролив, а в другия ѝ край се намира Пещерата на прилепите. Виждаш ли онзи тунел, който навлиза в скалите? Говори се, че през 1746 г. силна буря разбила в тия скали пиратски галеон. Останките от кораба и от пиратите още са си там.
Ирен го изгледа недоверчиво. Исмаел може и да се справяше добре като капитан, но в умението да лъже си оставаше обикновен юнга.
— Това е чистата истина — настоя момчето. — Понякога се гмуркам там. Пещерата продължава навътре в скалите и сякаш няма край.
— Ще ме заведеш ли там? — попита Ирен, преструвайки се, че е повярвала на нелепата измишльотина за призрачните корсари.
Исмаел леко се изчерви. Въпросът ѝ загатваше за продължение. За обещание. С една дума — за опасност.
— Вътре гъмжи от прилепи. Оттам идва името… — предупреди той, неспособен да измисли по-убедителен довод.
— Обожавам прилепите. Летящи мишлета — отвърна Ирен, решена да продължи със закачките.
— Когато кажеш — отстъпи Исмаел, свалил гарда.
Тя му отправи топла усмивка, която съвсем го обърка. За няколко мига забрави от коя посока духаше вятърът и щеше да се съгласи, ако му кажеха, че килът е сладкарско изделие. А най-лошото бе, че Ирен явно забеляза смущението му. Време бе да смени курса. С рязко завъртане на руля и ловка маневра с основното платно Исмаел наклони лодката така, че една вълна лизна кожата на момичето като студен език. Ирен извика и се закиска. Исмаел ѝ се усмихна. Все още не бе наясно какво точно виждаше у нея, но едно поне бе сигурно: не можеше да откъсне очи от това момиче.
— Продължаваме към фара — съобщи той.
Само след миг „Кюанеос“ яхна течението и, тласкана от невидимата ръка на вятъра, се понесе като стрела над гребена на рифа. Ирен държеше здраво ръката на Исмаел. Платноходката се носеше стремително, сякаш едва докосваше водата. Килватерът образуваше гирлянди от бяла пяна. Ирен се обърна към Исмаел и видя, че и той я гледа. За миг очите му се изгубиха в нейните и Ирен почувства как той нежно стисна ръката ѝ. Околният свят никога не бе изглеждал тъй далечен.