В късното утро Симон Совел прекрачи прага на личната библиотека на Лазарус Жан, която заемаше една огромна овална зала в сърцето на Крейвънмур. Безкрайна вселена от книги се издигаше като вавилонска кула към остъкления покрив с цветни витражи. Хиляди незнайни и загадъчни светове се събираха в тази необозрима книжна катедрала. За миг Симон замря пред внушителното зрелище, вперила поглед в ефирната светлина, струяща под свода. Изминаха почти две минути, преди да забележи, че не бе сама в залата.
Една безупречно облечена фигура седеше зад писалището под снопа светлина, който се спускаше отвесно от остъкления покрив. Чул стъпки, Лазарус се извърна, затвори книгата, в която търсеше справка — старинен том, подвързан с черна кожа — и дружелюбно се усмихна на Симон. Усмивката му бе топла и заразителна.
— А, мадам Совел. Добре дошла в скромното ми убежище — каза той, ставайки от стола.
— Не исках да ви прекъсвам работата…
— Но моля ви, радвам се, че го направихте — рече Лазарус. — Бездруго смятах да поговоря с вас за една поръчка на книги, която искам да отправя към фирмата на Артър Франчър…
— Артър Франчър в Лондон ли?
Лицето на Лазарус грейна.
— Знаете ли тази фирма?
— Съпругът ми обикновено купуваше книги от тях, когато пътуваше до Англия. Адресът им е на „Бърлингтън Аркейд“.
— Знаех си, че не бих могъл да избера по-подходящ кандидат от вас за тази работа — заяви Лазарус, с което накара Симон да се изчерви. — Какво ще кажете да обсъдим това на чаша кафе?
Тя плахо се съгласи. Лазарус ѝ се усмихна отново и върна дебелия том, който държеше в ръце, на мястото му сред стотици други такива. Докато го наблюдаваше как прави това, Симон неволно прочете заглавието, ръчно гравирано на корицата. Състоеше се от една-единствена непозната дума, която не ѝ говореше нищо:
Малко преди пладне Ирен съгледа островчето с фара точно в посоката, в която се движеха. Исмаел реши да го заобиколят — маневра, която целеше да се доближат достатъчно, за да акостират в едно малко заливче, врязало се в мрачния, скалист остров. Благодарение на обясненията на момчето Ирен вече бе малко по-сведуща в изкуството на навигацията и елементарната физика на вятъра. Тя прилежно следваше указанията му и двамата с общи усилия успяха да преодолеят напора на течението. Платноходката се плъзна плавно в тесния проход между отвесните скали, който водеше към стария пристан на фара.
Островчето бе просто къс пуста, скалиста земя, изникнала насред водите на залива. Внушителна колония от чайки гнездеше там. Някои от тях наблюдаваха неканените гости с известно любопитство, останалите се разлетяха подплашено. Пътьом Ирен видя стари дървени къщурки, изоставени преди десетилетия и прогнили под напора на бурите.
Самият фар представляваше източена кула, увенчана с призматично осветително тяло. Тя се издигаше над малка едноетажна постройка — някогашното жилище на пазача.
— Освен мен, чайките и някой и друг рак, никой не е стъпвал тук от години — каза Исмаел.
— Ако не броим призрачния пиратски кораб — пошегува се Ирен.
Момчето насочи платноходката към пристана и скочи на брега, за да завърже въжето, прикрепено към носа. Ирен последва примера му. Щом акостира надеждно, Исмаел взе кошницата с провизиите, която леля му бе приготвила с убеждението, че не е уместно да ухажваш някоя госпожица на празен стомах и че инстинктите трябва да бъдат задоволявани според приоритета им.
— Ела насам. Щом обичаш истории за призраци, ето нещо, което ще те заинтересува…
Исмаел отвори вратата на къщичката на пазача и пусна Ирен да мине първа. Тя влезе в старото жилище и ѝ се стори, че се е озовала две десетилетия назад във времето. Всичко бе останало непокътнато под леките изпарения, образували се от дългогодишната влага. Цялата покъщнина, десетки книги и предмети стояха по местата си, сякаш някакъв призрак бе отнесъл пазача на фара призори на същия ден. Поразена, Ирен погледна Исмаел.
— Почакай само да видиш фара — каза ѝ той.
После я хвана за ръка и я поведе към стълбата, която се виеше нагоре към върха на кулата. Ирен се чувстваше като натрапница в това място, застинало извън времето, и същевременно като търсачка на приключения, която е на път да разбули някаква удивителна загадка.
— А какво се е случило с пазача на фара?
Исмаел не отговори веднага.
— Една нощ се качил в лодката си и напуснал острова. Дори не си направил труда да си събере вещите.
— Какво го е накарало да постъпи така?
3
Допелгенгер (нем. Doppelgänger) — двойник. В литературата от епохата на романтизма — двойник на човека, проявяващ се като тъмната страна на личността. Обикновено не хвърля сянка и не се отразява в огледало. Няма единна концепция за природата и свойствата на двойника. Според една от теориите двойникът въплъщава желанията и инстинктите, изтласкани от съзнанието като несъвместими с моралните и социални ценности. Според други източници той се „храни“ за сметка на оригинала, отнемайки жизнената му сила и заемайки неговото място в света. К. Р. Сафон предлага собствено тълкуване на понятието.