— Никога не обелил дума за това — отвърна Исмаел.
— А според теб защо го е направил?
— От страх.
Ирен преглътна с мъка и надникна през рамото му, очаквайки всеки миг да зърне призрака на удавената жена. Представи си я как се изкачва по витата стълба като безплътен демон, протегнала хищни нокти да я сграбчи, с бяло като порцелан лице и пламтящи очи, опасани от черни кръгове.
— Тук няма никой, Ирен. Никой освен нас — успокои я Исмаел.
Тя кимна не особено убедено.
— Само чайки и раци, нали?
— Именно.
Стълбата свършваше при площадката на фара — наблюдателна кула над острова, откъдето Синия залив се виждаше като на длан. Двамата излязоха на платформата. Свежият бриз и сияйното слънце прогониха призрачните отгласи от миналото, за което напомняше обстановката в дома на пазача. Ирен пое дълбоко дъх, завладяна от зрелището, което се разкриваше само от това място.
— Благодаря ти, че ме доведе тук — промълви тя.
Исмаел кимна и неспокойно отклони поглед.
— Искаш ли да хапнеш нещо? Изгладнял съм като вълк — заяви той.
И тъй, те седнаха в края на платформата, провесиха крака в пространството и се заеха да видят сметката на лакомствата в кошницата. Всъщност никой от двамата не беше особено гладен, но яденето бе занимавка, която щеше да ангажира за известно време ръцете и мислите им.
В далечината Синия залив дремеше под следобедното слънце, равнодушен към онова, което се случваше на островчето, откъснато от света.
След три чаши кафе и цяла вечност Симон все още бе в компанията на Лазарус, в която времето летеше неусетно. Непринуденият приятелски брътвеж премина в дълъг и задълбочен разговор за книги, пътешествия, случки от миналото. Само след няколко часа Симон вече имаше чувството, че е познавала събеседника си през целия си живот. За пръв път от много месеци тя се осмели да разрови мъчителните спомени за последните дни на Арман, а споделянето ѝ донесе приятно чувство на облекчение. Лазарус я слушаше внимателно, спазвайки почтително мълчание. Знаеше кога е уместно да отклони разговора в друга посока и кога трябва да остави реката на спомените да тече безпрепятствено.
На Симон ѝ бе трудно да мисли за него като за работодател. Вече го възприемаше по-скоро като добър приятел. С напредването на деня тя осъзна, обзета от угризения и почти детински срам, че при други обстоятелства, в друг живот това рядко душевно родство би могло да прерасне в по-различна връзка. Но сянката на вдовството и спомените изпълваха душата ѝ като следи от отминала буря; по същия начин и атмосферата на Крейвънмур бе пропита от незримото присъствие на болната съпруга на Лазарус. Невидими свидетели, стаени в мрака.
Няколко часа непринуден разговор бяха достатъчни, за да прочете в очите на майстора на играчки, че и на него му минават подобни мисли. Но погледът му подсказваше също така, че той е навеки обвързан с жена си и че бъдещето може да предложи на него и Симон единствено приятелство. Дълбоко приятелство. Сякаш невидим мост бе свързал два свята, разделени дотогава от морето на спомените.
Златиста светлина, предвестник на настъпващия здрач, изпълни кабинета на Лазарус и просна между тях мрежа от огнени отблясъци. Двамата се гледаха мълчаливо.
— Мога ли да ви задам един личен въпрос, Лазарус?
— Разбира се.
— Защо станахте майстор на играчки? Покойният ми съпруг беше инженер и не му липсваше дарба. Но вашият труд говори за забележителен талант. Съвсем не преувеличавам, вие знаете това по-добре от мен. И тъй, защо точно играчки?
Лазарус само се усмихна, без да каже нищо.
— Няма нужда да ми отговаряте — побърза да добави Симон.
Той стана и бавно отиде до големия прозорец. Залезът позлати силуета му.
— Това е дълга история — подхвана изобретателят. — Когато бях малък, семейството ми живееше в стария квартал „Гоблен“4 в Париж. Може би познавате района — беден квартал с овехтели сгради, тъмни и нездравословни, призрачна сива цитадела с тесни и мизерни улички. В ония дни положението — ако това изобщо е възможно — бе дори по-лошо, отколкото може да е останало в спомените ви. Ние живеехме в малка квартирка в една стара сграда на улица „Гоблен“. Част от фасадата заплашваше да рухне и бе укрепена с подпори, но нито едно от семействата, обитаващи дома, не можеше да си позволи да се премести в по-благоустроена част на квартала. До ден-днешен недоумявам как се побирахме в тази тясна дупка: тримата ми братя и аз, родителите ми и чичо Люк. Но да не се отклонявам от темата…
Бях самотно момче. Винаги ми е липсвала компания. Повечето деца от махалата се интересуваха от неща, които ме отегчаваха, и обратно — моите увлечения не вълнуваха никого от познатите ми. Научих се да чета — същинско чудо — и другарувах най-вече с книгите. Това можеше да разтревожи майка ми, ако вниманието ѝ не бе заето от неотложни домашни грижи. Нейната представа за нормално здраво детство бе да търчиш из улиците и да усвояваш опита и знанията на околните.