Що се отнася до баща ми, той само чакаше аз и братята ми да пораснем достатъчно, за да припечелваме нещо и да носим пари вкъщи.
Някои хора нямаха дори този късмет. В същата сграда живееше едно момче на моята възраст, което се казваше Жан Невил. Майка му бе вдовица и двамата бяха като заточеници в мъничък апартамент на първия етаж до вестибюла. Бащата на момчето отдавна бе починал от някаква болест, предизвикана от отравяне с химикали — това му бе докарала работата във фабриката за фаянс, където се бе трудил през целия си живот. Впрочем обичайна история. Научих всичко това, защото с времето се оказа, че съм единственият приятел на малкия Жан в квартала. Майка му Ан не го пускаше да излиза по-далеч от вътрешния двор на сградата. Неговият дом бе негов затвор.
Осем години преди тези събития Ан Невил бе родила близнаци в старата болница „Сен Кристиан“ на Монпарнас. Жан и Жозеф. Жозеф бил мъртвороден. Следващите осем години Жан бе раснал с бремето на вината, че е убил брат си при раждането си. Поне така смяташе той. Ан му втълпяваше всеки божи ден, че брат му се е родил мъртъв по негова вина; че именно заради него се е лишила от прекрасен син. С никакви думи или дела Жан не успяваше да спечели обичта на майка си.
Разбира се, пред други хора Ан Невил проявяваше нежност към сина си, както си му е редът. Но останеха ли насаме в квартирата, нещата коренно се променяха. Ан всеки ден натякваше на Жан, че е безделник и лентяй. Резултатите му в училище били плачевни. Качествата — меко казано съмнителни. Движенията — тромави. Накъсо, самото му съществуване било проклятие. А какво възхитително момче щял да бъде Жозеф — мило, ученолюбиво… Изобщо момче за пример, каквото Жан нямало никога да стане.
Малкият Жан не след дълго разбрал, че именно той е трябвало да умре в онази мрачна болнична стая преди осем години. Заемал чуждо място… Всички играчки, които Ан бе пазила години наред за бъдещото си дете, се озовали в печката само седмица след връщането ѝ от болницата. Жан никога не получил нито една играчка. За него те били нещо забранено — не ги заслужавал.
Една нощ момчето се събудило с викове, а майка му отишла до креватчето му и попитала какво става. Уплашеният Жан ѝ признал, че е сънувал някаква сянка — зъл дух, който го преследвал из безкраен коридор. Отговорът на Ан бил недвусмислен. За нея сънят бил знамение. Сянката, явила се на Жан, била образ на мъртвия му брат, търсещ възмездие. Жан трябвало всячески да се постарае да стане по-добър син, да слуша майка си безпрекословно, да не подлага на съмнение нито една нейна дума или постъпка. В противен случай сянката щяла да оживее и да дойде, за да го замъкне в пъкъла. С тези думи Ан взела сина си и го завлякла в мазето на сградата, където го оставила сам в тъмното в продължение на дванайсет часа, за да помисли добре над наставленията ѝ. Това било първото му затваряне там.
Година по-късно, когато малкият Жан ми разказа всичко това един следобед, направо изпаднах в ужас. Искаше ми се да помогна на момчето, да го утеша и да облекча някак страданията, на които бе обречен. Едничкото, което ми хрумна, бе да взема монетките от касичката ми, събирани месеци наред, и да отида в магазина за играчки на мосю Жирадо. Спестеното не беше кой знае колко, тъй че успях да купя само една стара кукла на конци — картонен ангел. Увих го в лъскава хартия и на следващия ден зачаках Ан Невил да отиде на пазар. Щом тя излезе, потропах на вратата на жилището им и извиках, че съм аз, Лазарус. Когато Жан ми отвори, му връчих пакета. Подарък, казах, и побързах да си тръгна.
Цели три седмици не видях Жан. Представях си, че се радва на подаръка ми, след като бях похарчил спестяванията си и не можех да си доставя радост месеци наред. По-късно научих, че ангелът от плат и картон не е оцелял дори един ден. Ан го намерила и го изгорила. Когато попитала Жан откъде го е взел, той ѝ казал, че го е направил собственоръчно — не желаел да ме замесва.
А един ден го сполетяло още по-жестоко наказание. В пристъп на гняв Ан замъкнала сина си в мазето и го затворила там, заплашвайки го, че този път сянката ще го издебне в тъмното и ще го отнесе завинаги.
Жан Невил прекарал там цяла седмица. Майка му се забъркала в някаква разправия на пазара „Халите“ и полицията я арестувала; затворили я в обща килия заедно с други кавгаджии. Щом я освободили, няколко дни се скитала из улиците.