Когато се върнала, заварила дома си празен, а вратата на мазето била залостена. Неколцина съседи ѝ помогнали да я разбие. В мазето нямало никой, а от Жан не се виждала и следа…
Лазарус направи пауза. Симон запази мълчание — чакаше го да завърши разказа си.
— Никой повече не видя Жан Невил в нашия квартал. Повечето от хората, запознати с тази история, предполагаха, че момчето се е измъкнало навън през някое прозорче на мазето и е избягало колкото се може по-далече от майка си. Навярно точно това бе станало, но ако бяха попитали Ан, която цели седмици и месеци безутешно оплакваше загубата на сина си, несъмнено щеше да каже, че сянката го е отнесла… Одеве ви споменах, че по всяка вероятност аз бях единственият приятел на Жан Невил. Всъщност по-вярно би било да кажа обратното — той бе моят единствен приятел. Години по-късно се зарекох, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да може всички деца да имат играчки. Нито едно дете не биваше да изживее кошмара, помрачил детството на моя приятел Жан. До ден-днешен се питам къде ли е той и какво е станало с него, ако все още е жив. Предполагам, че обяснението ми ще ви се стори малко странно…
— Съвсем не — отвърна Симон. Падащите сенки скриваха лицето ѝ.
Тя се премести на светло и сърдечно се усмихна на Лазарус.
— Свечерява се — тихо рече майсторът на играчки. — Трябва да отида да нагледам жена ми.
Симон кимна.
— Благодаря ви за компанията, мадам Совел — рече Лазарус и излезе от стаята без повече приказки.
Загледана след него, Симон въздъхна дълбоко. Самотата изгражда загадъчни лабиринти.
Слънцето вече захождаше над залива и стъклата на фара пръскаха по вълните кехлибарени и алени отблясъци. Вятърът бе захладнял, а ясносиньото небе бе набраздено от бели облаци, които се рееха като заблудени цепелини от памук. Ирен седеше мълчаливо, леко облегната на рамото на Исмаел.
Той бавно я обгърна с ръка. Ирен вдигна очи към него. Устните ѝ бяха полуотворени и потрепваха едва забележимо. Исмаел усети гъдел в стомаха и едно странно бучене в ушите. Това бе собственото му сърце, което биеше до пръсване. Двамата плахо и много бавно доближиха устни. Ирен затвори очи. „Сега или никога“ — прошепна вътрешният глас на Исмаел. Момчето реши да избере „сега“ и устните му леко докоснаха нейните. Следващите десет секунди като че ли продължиха десет години.
По-късно, когато вече чувстваха, че не ги дели никаква бариера, че всички погледи и жестове са думи на език, който само те разбират, Ирен и Исмаел останаха на кулата на фара, прегърнати мълчаливо. Ако зависеше от тях, щяха да стоят така до деня на Страшния съд.
— Къде би искал да бъдеш след десет години? — ненадейно попита Ирен.
Исмаел се позабави с отговора — не беше лесно да се каже.
— Що за въпрос? Нямам представа.
— Какво би искал да правиш? Да последваш примера на чичо си с риболовния кораб?
— Не ми изглежда добра идея.
— Какво тогава? — настояваше тя.
— Как да ти кажа, сигурно е глупост…
— Кое е глупост?
Исмаел дълго мълча. Ирен чакаше търпеливо.
— Радиосериали. Бих искал да пиша сценарии за радиосериали — заяви най-сетне той.
Беше изплюл камъчето.
Ирен му се усмихна. Отново тази неопределима, загадъчна усмивка.
— Какви по-точно?
Исмаел я погледна предпазливо. Не беше обсъждал тази тема с никого и не се чувстваше в свои води, за да говори за това. Дали не беше по-добре да свият платната и да се върнат в пристанището?
— За тайни и загадки — колебливо отвърна той.
— Мислех, че не вярваш в такива неща.
— Не е нужно да вярваш, за да пишеш за тях — рече Исмаел. — От известно време събирам статии за един тип, който пише сценарии за радиосериали. Казва се Орсън Уелс. Навярно бих могъл да се опитам да работя с него…
— Орсън Уелс? Никога не съм го чувала, но едва ли е човек, до когото можеш лесно да се добереш. Измислил ли си вече някакъв сюжет?
Той кимна неопределено.
— Трябва да ми обещаеш, че няма да разкажеш на никого.
Девойката тържествено вдигна ръка. Струваше ѝ се, че Исмаел се държи детински, но беше заинтригувана.
— Ела с мен.
Исмаел я поведе обратно към жилището на пазача. Когато влязоха там, момчето отиде до една ракла в ъгъла на стаята и я отвори. Очите му блестяха от вълнение.
— При първото си идване тук се гмурках в морето и така открих останките от лодката, с която уж се била удавила онази жена преди двайсет години — загадъчно подхвана той. — Помниш ли историята, която ти разказах?