Днес видях за пръв път лицето на сянката. Наблюдаваше ме мълчаливо в мрака, дебнеща и неподвижна. Зная прекрасно какво видях в очите ѝ и каква сила подхранва живота ѝ: омраза. Почувствах присъствието ѝ и разбрах, че — рано или късно — нашите дни на това място ще се превърнат в кошмар. Именно сега си давам сметка колко силно се нуждае той от помощ; каквото и да става, не мога да го оставя сам…
Страница след страница мистериозният глас на онази жена сякаш разговаряше с Ирен, поверяваше ѝ шепнешком съкровени признания и тайни, отдавна потънали в забрава. Шест часа след като бе започнала да чете дневника, вече гледаше на непознатата дама като на невидима приятелка, безплътен глас, заблудил се в мъглата. Лишена от друга утеха, тя бе избрала тъкмо Ирен, за да сподели с нея тайните и спомените си, да ѝ разкрие загадката на онази септемврийска нощ, в която бе намерила смъртта си в студените води край островчето на фара.
Това се случи отново. Този път с дрехите ми. Тази сутрин, когато отидох в гардеробната, заварих вратата на шкафа отворена, а всичките ми дрехи — роклите, които ми бе подарявал години наред — бяха направени на парцали, накълцани сякаш с безброй остри ножове. Преди седмица изчезна годежният ми пръстен. По-късно го намерих на пода, счупен и обезформен. Други накити пропаднаха без следа. Огледалата в стаята ми бяха строшени. С всеки изминал ден присъствието и се засилва и яростта и става все по-осезаема. Въпрос на време е да изгуби интерес към вещите ми и да насочи атаките си към мен. Именно аз съм тази, която тя ненавижда и чиято смърт желае. Няма място за двете ни в този дом…
Утрото бе застлало морето с бакърен килим, когато Ирен обърна последната страница на дневника. За миг ѝ мина през ум, че за пръв път научаваше такива съкровени неща за когото и да било. Никой, дори родната ѝ майка, не бе разкривал пред нея тайните на душата си с такава пределна искреност, с каквато дневникът разголваше мислите на жената, която по ирония на съдбата ѝ бе непозната. Жена, умряла години преди Ирен да се появи на бял свят.
Няма с кого да поговоря, няма с кого да споделя какъв ужас завладява душата ми ден след ден. Понякога ми се иска да се върна назад, да повторя отново стъпките си във времето. Тогава осъзнавам най-ясно, че моят страх и тъга не могат да се сравняват с неговите, че той се нуждае от мен; без мен светлината за него ще угасне завинаги. Само се моля на Бог да ни даде сили да оцелеем, да избягаме от сянката, надвиснала над нас.
Струва ми се, че всеки ред, който пиша тук, може да се окаже последен.
Ирен изпита необяснимо желание да заплаче и безмълвно проля сълзи в памет на незримата дама, чийто дневник бе запалил светлинка в душата ѝ. Що се отнася до личността на авторката, дневникът разкриваше единствено името ѝ в горната част на първата страница:
Малко след това Ирен видя платното на „Кюанеос“, която раздираше мъглите, устремена към Къщата на носа. Момичето взе дневника и се измъкна почти на пръсти за уговорената среща с Исмаел.
За броени минути лодката пресече течението, което се разбиваше в края на носа, и навлезе в Черния залив. Утринната светлина ваеше фигури по стръмнините, които изграждат голяма част от брега на Нормандия — скални стени, устояващи на напора на океана. Слънчевите отражения по водата пораждаха ослепителна феерия от пяна и разтопено сребро. Тласкана от северния вятър, платноходката разсичаше вълните с кила си като с кинжал. За Исмаел това беше ежедневие, но на Ирен ѝ изглеждаше като сцена от „Хиляда и една нощ“.
В нейните очи на новопокръстен мореплавател изумителният спектакъл, устроен от водата и светлината, носеше тайно обещание за безброй приключения и загадки, които чакаха да бъдат разкрити в дълбините на океана. Застанал зад руля, Исмаел изглеждаше необичайно весел и уверено насочваше платноходката към лагуната. Ирен, благодарна пленница на морския чар, споделяше впечатленията си от първия прочит на дневника на Алма Малтис.
— По всичко личи, че го е писала за себе си — каза момичето. — Любопитно е, че никъде не споменава имена, сякаш разказва за някакви невидими хора.
— Нищо не се разбира от тези записки — обади се Исмаел, който отдавна се бе отказал да разгадава смисъла им.
— Напротив — възрази Ирен. — Просто трябва да си жена, за да ги разбереш.
Момчето помръдна устни, сякаш се канеше да опровергае твърдението на своя помощник-пилот, но в крайна сметка предпочете да замълчи.