Не след дълго попътният вятър отнесе платноходката до устието на лагуната. Тесен пролив между скалите образуваше излаз към естествено пристанище. Заливчето бе дълбоко едва три-четири метра и водите му напомняха градина от прозрачни изумруди. Пясъчното дъно потрепваше под тях като бял тюлен воал. Ирен гледаше поразена вълшебната красота, стаена в прегръдките на извитата като обръч лагуна. Ято риби танцуваха под корпуса на „Кюанеос“ като сребърни стрели, хвърляйки примигващи отблясъци.
— Фантастично! — промълви Ирен.
— Това е лагуната — отбеляза Исмаел с по-прозаичен тон.
Докато момичето все още бе в унес от първата си среща с райското кътче, той използва това време, за да свие платната и да пусне котва. „Кюанеос“ се поклащаше бавно като лист на повърхността на спокойно езеро.
— Е, искаш ли да видиш пещерата, или не?
Вместо отговор Ирен се усмихна дръзко и без да сваля поглед от лицето му, бавно съблече роклята си. Исмаел ококори очи като чинии. И насън не бе мечтал за такова представление. Ирен, издокарана с късичък бански костюм — заради оскъдните му размери майка ѝ го намираше недостоен за това название, — се засмя, развеселена от изражението на Исмаел. Позабави се за миг, за да го зашемети с това зрелище, но преди да е свикнал с гледката, скочи във водата, потапяйки се под искрящата, леко развълнувана повърхност. Исмаел преглътна на сухо. Или той беше наивен, или това момиче беше твърде отракано за него. Без много да му мисли, той се хвърли във водата след нея. Имаше нужда да се охлади.
Двамата доплуваха до входа на Пещерата на прилепите. Тунелът се разширяваше навътре като катедрала, изсечена в скалата. Слабо течение извираше отвътре и галеше кожата под водата. Морската пещера се издигаше като свод, увенчан от стотици скални образувания, увиснали в пространството като вкаменени ледени сълзи. Играещите по водата отражения разкриваха безброй улеи сред скалите, а пясъчното дъно изпускаше призрачно фосфоресциращо сияние, което се стелеше като килим от светлина към дълбините на пещерата.
Ирен се гмурна и отвори очи под водата. Озова се в свят, изпълнен с неуловими отражения, унесени в бавен танц сред чудни, пленителни създания. Малки рибки, чиито люспи променяха цвета си в зависимост от пречупването на светлината; дъгоцветни растения, изникнали по скалите; ситни рачета, препускащи по подводните дюни. Момичето гледаше очаровано фауната, населяваща пещерата, докато не остана съвсем без дъх.
— Така ако я караш, ще ти поникне рибя опашка като на русалките — рече Исмаел.
Ирен му намигна и го целуна в сумрака.
— Ами че аз съм си русалка — промълви тя, преди да отплува навътре в Пещерата на прилепите.
Исмаел се спогледа с един невъзмутим рак, който го наблюдаваше от скалната стена, сякаш тази сцена бе събудила у него антропологически интерес. Мъдрият поглед на ракообразното не оставяше никакво съмнение — Исмаел отново бе обект на закачки.
В това време Симон размишляваше над целодневното отсъствие на Хана. Вече дълги часове от нея нямаше ни вест, ни кост и мадам Совел се питаше дали бе възникнал проблем от чисто дисциплинарно естество. Дано да беше така. Цяла неделя бе чакала да получи някакво известие от девойката, мислейки, че може би ще трябва да отиде до дома ѝ. Леко неразположение, непредвиден ангажимент — всяко оправдание би задоволило Симон. Чакането се проточи с часове и тя най-сетне реши да предприеме нещо. Тъкмо се канеше да се обади в дома на Хана, когато телефонът зазвъня — бяха я изпреварили. В слушалката се разнесе непознат глас, а начинът, по който собственикът му се представи, съвсем не разсея тревогите ѝ.
— Добър ден, мадам Совел. Казвам се Анри Форе и съм главен комисар на жандармерията на Синия залив — заяви той. Думите я затискаха като камъни, едни от други по-тежки.
Напрегнато мълчание се възцари по линията.
— Мадам? — поде полицаят.
— Слушам ви.
— Трудно ми е да говоря за това…
Дориан бе приключил с куриерските си задължения за деня. Поръчките, възложени от Симон, бяха изпълнени успешно и сега пред момчето се очертаваше приятната и многообещаваща перспектива за свободна вечер. Когато се прибра в Къщата на носа, майка му още не се бе върнала от Крейвънмур, а сестра му Ирен се бе запиляла някъде с новия си обожател. След като изпи две чаши прясно мляко една след друга, Дориан изведнъж се почувства странно в празната къща, в която нямаше жени. Човек толкова свикваше с тях, че възцарилата се в тяхно отсъствие тишина бе някак тревожна и неуютна.
До падането на здрача имаше още няколко часа и момчето реши да се възползва от оставащата светлина, за да изследва Крейвънмурския лес. Посред бял ден, както бе казала Симон, зловещите силуети бяха просто дървета, храсти и бурени. Успокоявайки се с тази мисъл, Дориан се запъти към сърцето на гъстата непристъпна гора, която се простираше между Къщата на носа и имението на Лазарус Жан.