От този миг насетне, заяви той, сърцето ми му принадлежало и неволите ми щели да свършат скоро, много скоро, стига да не престъпя клетвата си. Уверих го, че никога не бих направил това. Усмихна ми се ласкаво и ми даде подарък. Калейдоскоп. Помоли ме да затворя очи и най-живо да си представя онова, което искам повече от всичко на света. Докато изпълнявах нареждането му, той коленичи пред мен и ме целуна по челото. Когато отново отворих очи, беше изчезнал.
Седмица по-късно полицията, получила анонимен сигнал за онова, което се случваше в дома ми, ме избави от онази тъмна дупка. Майка ми бе умряла…
Докато пътувах към участъка, по улиците заприиждаха пожарни коли. Въздухът миришеше на дим. Полицаите, които ме съпровождаха, се отклониха от пътя и тогава видях: фабриката на Даниел Хофман гореше в един от най — страшните пожари в историята на Париж. Хората, които изобщо не бяха забелязвали тази сграда, сега я гледаха как се извисява като огнена катедрала. Тогава всички си спомниха онова име, изпълвало детството им с мечти: Даниел Хофман. Дворецът на императора бе в пламъци…
Три дни и три нощи се издигаха към небето огнената клада и стълбът черен дим, сякаш самият ад бе разтворил дверите си в черното сърце на града. Аз бях там и го видях с очите си. След няколко дни, когато от внушителната сграда бе останала само пепел, вестниците публикуваха новината.
След известно време властите откриха един родственик на майка ми, който ме взе под попечителство. Отидох да живея със семейството му в района на нос Антиб, там израснах и получих образование. Водех нормален, щастлив живот, точно както ми бе обещал Даниел Хофман. Дори си позволих да си съчиня друга версия на миналото си, която да си разказвам за собствено успокоение. Преди време разправих и на вас променената история.
В деня, в който навърших осемнайсет години, получих писмо. Датата на клеймото на пощенската служба на Монпарнас беше отпреди осем години. С това писмо старият ми приятел ме уведомяваше, че в нотариалната кантора на някой си мосю Жилбер Траван във Фонтенбло се съхраняват документите за собственост на едно жилище на Нормандския бряг. По закон то трябваше да премине в мое владение при навършване на пълнолетие. Под известието, написано на пергаментова хартия, се четеше инициалът Д.
Изминаха няколко години, преди да встъпя във владение на Крейвънмур. По това време вече бях многообещаващ инженер. Моите проекти за играчки надминаваха всичко, известно в тази област до момента. Скоро си дадох сметка, че е дошло време да основа собствена фабрика. В Крейвънмур. Всичко в живота ми се развиваше според предсказанието — докато не ме сполетя произшествието. Случи се при Порт Сен Мишел, датата беше 13 февруари. Тя се казваше Александра Алма Малтис и беше най-прекрасното създание, което някога бях виждал.
Дотогава години наред бях пазил онова шишенце, което Даниел Хофман ми връчи в мазето на улица „Гоблен“. На пипане бе все така студено, както и в онази паметна нощ. Шест месеца след срещата с Александра наруших обещанието си към Хофман и отдадох сърцето си на тази девойка. Ожених се за нея. Това бе най-щастливият ден в живота ми. В нощта преди сватбата, която трябваше да се отпразнува в Крейвънмур, взех шишенцето с моята сянка и отидох на скалите на носа. Оттам запратих шишенцето в тъмните води, осъждайки сянката на вечна забрава.
Ясно ви е, че престъпих клетвата си…
Слънцето вече се спускаше към хоризонта над залива, когато Исмаел и Ирен зърнаха сред дърветата задната част на Къщата на носа. Крайното изтощение, което мъчеше и двамата, като че ли се бе оттеглило дискретно някъде наблизо, готово да ги връхлети отново в подходящия момент. Исмаел бе чувал за това явление, нещо като подем, който изпитват някои атлети, щом преминат собствения си праг на издръжливост. От този миг нататък тялото просто продължава да действа, без да показва признаци на умора. Докато моторът не спре, естествено. Щом работата приключи, човек рухва отведнъж. Мускулите си искат обратно отпуснатия заем, тъй да се каже.
— За какво мислиш? — попита Ирен, забелязвайки унесеното изражение на момчето.
— За това, че съм гладен.
— И аз огладнях. Не е ли странно?
— Напротив. От уплахата на човек му се отваря такъв апетит… — плахо се пошегува Исмаел.
Къщата на носа бе притихнала и никъде не се мяркаше жива душа. Вятърът развяваше две въжета с изсъхнало пране. Исмаел зърна с крайчеца на окото си нещо, което очевидно беше долно бельо на Ирен, и живо си представи как би изглеждала приятелката му с такива одеяния.