— Добре ли си? — попита го тя.
Той преглътна на сухо, но кимна утвърдително.
— Просто съм уморен и гладен, нищо повече.
Ирен го изгледа със загадъчна усмивка. За миг на Исмаел му мина през ум, че може би всички жени умеят тайно да четат мисли. Но по-добре беше да си спести подобни разсъждения на празен стомах.
Момичето се опита да отвори задната врата на къщата, но някой явно я беше залостил отвътре. Учудено изражение смени усмивката на Ирен.
— Мамо? Дориан? — провикна се тя, като отстъпи малко назад и погледна прозорците на горния етаж.
— Да опитаме да влезем през главния вход — предложи Исмаел.
Двамата заобиколиха къщата и стигнаха до верандата. Пред краката им се разстла килим от счупени стъкла. Спряха като заковани пред картината, която се разгърна пред очите им: разбитата врата и потрошените прозорци. На пръв поглед сякаш газова експлозия бе изтръгнала вратата от пантите и бе пръснала порой от стъкла из къщата. Ирен се опита да обуздае паниката, която се надигна някъде от стомаха ѝ като ледена вълна. Напразно. Погледна ужасено към Исмаел и понечи да се втурне вътре. Той я задържа без излишни приказки.
— Мадам Совел? — провикна се момчето от верандата.
Ехото на гласа му се изгуби в къщата. Исмаел пристъпи предпазливо напред и огледа обстановката. Ирен надникна през рамото му и изохка отчаяно.
Ако състоянието на дома изобщо можеше да се опише, то най-подходящата дума бе опустошение. Исмаел никога не бе виждал последиците от торнадо, но предполагаше, че те твърде напомнят онова, което се разкри пред погледа им.
— Боже мой…
— Внимавай със стъклата — предупреди я Исмаел.
— Мамо!
Викът отекна из цялата къща като дух, блуждаещ от стая в стая. Държейки здраво Ирен, Исмаел се приближи до подножието на стълбата и погледна към втория етаж.
— Да се качим горе — каза момичето.
Качиха се бавно, оглеждайки следите, които някаква невидима сила бе оставила навсякъде. Ирен първа забеляза, че вратата на спалнята на Симон липсваше.
— О, не! — възкликна тя.
Исмаел бързо отиде до прага и надникна вътре. Нищо. Двамата провериха една по една всички стаи на втория етаж. Нямаше жива душа.
— Къде са? — попита момичето с треперещ глас.
— Тук няма никой. Да слезем долу.
По всичко личеше, че борбата — или каквото и да бе произшествието, сполетяло дома — е била ожесточена. Момчето се въздържа от забележки, но го заглождиха мрачни предчувствия за съдбата на семейството на Ирен. Все още под влияние на шока, тя тихо плачеше на най-долното стъпало на стълбата. „След броени минути ще изпадне в истерия“ — помисли си Исмаел. Трябваше да измисли нещо, и то бързо, преди пристъпът да се разрази. Тъкмо прехвърляше в ума си разни възможности, търсейки най-ефективната, когато и двамата чуха тропане, последвано от гробовна тишина.
Ирен обърна насълзените си очи към Исмаел — търсеше потвърждение, че не ѝ се е счуло. Той кимна и с вдигнат пръст ѝ даде знак да пази тишина. Тропането се повтори — отчетливи удари, които отекнаха из дома. На Исмаел му трябваха няколко секунди, за да определи естеството на шума. Грохот на метал. Някой — или нещо — тропаше по метална повърхност някъде в къщата. Звукът се повтори монотонно. Исмаел почувства вибрацията под краката си и спря поглед върху една затворена врата в коридора, който водеше към кухнята в задната част на жилището.
— Накъде води тази врата?
— Към мазето… — отвърна Ирен.
Той се приближи до вратата и внимателно се ослуша, долепил ухо до дървената плоскост. Ударите се разнесоха отново. Исмаел се опита да я отвори, но беше здраво залостена.
— Има ли някой вътре? — извика.
Чуха се стъпки — някой се качваше по стълбата.
— Внимавай — предупредително каза Ирен.
Исмаел се дръпна назад. За миг ярко си представи как ангелът изниква от мазето на къщата. От другата страна долетя приглушен, пресеклив глас. Ирен скочи на крака и се втурна към вратата.
— Дориан?
Гласът измънка нещо.
Ирен погледна Исмаел и кимна.
— Това е брат ми…
Момчето се увери, че да изкъртиш врата или, както в случая, да я разбиеш, бе по-сложно, отколкото се опитваха да внушат радиосериалите. След десетминутна усилена борба вратата поддаде под натиска на металния лост, който намериха в кухненския шкаф. Плувнал в пот, Исмаел отстъпи малко назад и Ирен нанесе окончателния удар. Ключалката — масивен ръждясал механизъм, от който стърчаха дървени трески — падна на пода. Според Исмаел приличаше най-вече на морски таралеж.
Миг по-късно от мрака изникна момче, пребледняло като платно. Лицето му беше изкривено от ужас, а ръцете му трепереха. Дориан се сгуши в прегръдките на сестра си като уплашено животинче. Ирен погледна към Исмаел. Брат ѝ явно бе видял нещо, което го бе потресло дълбоко. Ирен коленичи пред него и избърса лицето му, покрито с мръсотия и следи от изсъхнали сълзи.
— Добре ли си, Дориан? — тихо попита тя, докато го опипваше, за да провери дали има рани или нещо счупено.
Той закима.
— Къде е мама?
Брат ѝ вдигна глава. В очите му се таеше ужас.
— Дориан, важно е. Къде е мама?
— Отнесе я… — измънка той.
Исмаел се запита колко ли време бе прекарало момчето там долу, затворено в мрака.
— Отнесе я… — повтори Дориан, като че ли бе под хипнотично въздействие.
— Кой я отнесе, Дориан? — хладнокръвно попита Ирен. — Кой отнесе мама?
Той изгледа сестра си, сетне приятеля ѝ и се усмихна едва-едва, сякаш му задаваха глупав въпрос.
— Сянката… — отвърна. — Сянката я отнесе.
Исмаел и Ирен се спогледаха.
Тя пое дълбоко дъх и сложи ръце на раменете на брат си.
— Дориан, ще те помоля да направиш нещо много важно. Разбираш ли ме?
Той кимна.
— Трябва да изтичаш до града, да отидеш право в жандармерията и да кажеш на комисаря, че в Крейвънмур се е случила тежка злополука. Че мама е там, ранена е и трябва да изпратят помощ час по-скоро. Ясно ли ти е?
Дориан я гледаше объркан.
— Не отваряй дума за сянката. Предай им само каквото ти казах. Много е важно… Почнеш ли да разправяш за сянката, никой няма да ти повярва. Ще споменеш само за злополука.
Исмаел кимна, съгласен с идеята.
— Трябва да направиш това заради мен и заради мама. Ще можеш ли?
Дориан изгледа първо Исмаел, после сестра си.
— Мама е претърпяла злополука, ранена е и се намира в Крейвънмур. Спешно се нуждае от помощ — машинално повтори момчето. — Но тя всъщност е добре… нали?
Ирен му се усмихна и го прегърна.
— Обичам те — прошепна тя.
Дориан целуна сестра си по бузата, махна приятелски на Исмаел и хукна да търси колелото си. Намери го до перилата на верандата. От подаръка на Лазарус бе останала само купчина спици и огънат метал. Момчето се взираше в останките от велосипеда, когато Исмаел и Ирен излязоха от къщата и забелязаха зловещата находка.
— Кой би могъл да стори такова нещо? — зачуди се Дориан.
— По-добре да побързаш, Дориан — напомни му сестра му.
Той кимна и се затича по пътя. Щом се скри от погледа им, Ирен и Исмаел застанаха на верандата. Слънцето залязваше над залива като нажежено кълбо, което сякаш кървеше сред облаците и обагряше морето в алено. Двамата се спогледаха без излишни приказки. Добре знаеха какво ги чака в сърцето на мрака отвъд гората.