Миг по-късно от мрака изникна момче, пребледняло като платно. Лицето му беше изкривено от ужас, а ръцете му трепереха. Дориан се сгуши в прегръдките на сестра си като уплашено животинче. Ирен погледна към Исмаел. Брат ѝ явно бе видял нещо, което го бе потресло дълбоко. Ирен коленичи пред него и избърса лицето му, покрито с мръсотия и следи от изсъхнали сълзи.
— Добре ли си, Дориан? — тихо попита тя, докато го опипваше, за да провери дали има рани или нещо счупено.
Той закима.
— Къде е мама?
Брат ѝ вдигна глава. В очите му се таеше ужас.
— Дориан, важно е. Къде е мама?
— Отнесе я… — измънка той.
Исмаел се запита колко ли време бе прекарало момчето там долу, затворено в мрака.
— Отнесе я… — повтори Дориан, като че ли бе под хипнотично въздействие.
— Кой я отнесе, Дориан? — хладнокръвно попита Ирен. — Кой отнесе мама?
Той изгледа сестра си, сетне приятеля ѝ и се усмихна едва-едва, сякаш му задаваха глупав въпрос.
— Сянката… — отвърна. — Сянката я отнесе.
Исмаел и Ирен се спогледаха.
Тя пое дълбоко дъх и сложи ръце на раменете на брат си.
— Дориан, ще те помоля да направиш нещо много важно. Разбираш ли ме?
Той кимна.
— Трябва да изтичаш до града, да отидеш право в жандармерията и да кажеш на комисаря, че в Крейвънмур се е случила тежка злополука. Че мама е там, ранена е и трябва да изпратят помощ час по-скоро. Ясно ли ти е?
Дориан я гледаше объркан.
— Не отваряй дума за сянката. Предай им само каквото ти казах. Много е важно… Почнеш ли да разправяш за сянката, никой няма да ти повярва. Ще споменеш само за злополука.
Исмаел кимна, съгласен с идеята.
— Трябва да направиш това заради мен и заради мама. Ще можеш ли?
Дориан изгледа първо Исмаел, после сестра си.
— Мама е претърпяла злополука, ранена е и се намира в Крейвънмур. Спешно се нуждае от помощ — машинално повтори момчето. — Но тя всъщност е добре… нали?
Ирен му се усмихна и го прегърна.
— Обичам те — прошепна тя.
Дориан целуна сестра си по бузата, махна приятелски на Исмаел и хукна да търси колелото си. Намери го до перилата на верандата. От подаръка на Лазарус бе останала само купчина спици и огънат метал. Момчето се взираше в останките от велосипеда, когато Исмаел и Ирен излязоха от къщата и забелязаха зловещата находка.
— Кой би могъл да стори такова нещо? — зачуди се Дориан.
— По-добре да побързаш, Дориан — напомни му сестра му.
Той кимна и се затича по пътя. Щом се скри от погледа им, Ирен и Исмаел застанаха на верандата. Слънцето залязваше над залива като нажежено кълбо, което сякаш кървеше сред облаците и обагряше морето в алено. Двамата се спогледаха без излишни приказки. Добре знаеха какво ги чака в сърцето на мрака отвъд гората.
12.
Doppelgänger
— He е имало и не ще има на света по-красива невеста пред олтара — каза маската. — Никога.
Симон чуваше как свещите, горящи в сумрака, тихо ронеха восъчни сълзи, а отвъд стените вятърът шепнеше, бръснейки гребена от водоливници, които увенчаваха Крейвънмур. Гласът на нощта.
— Александра внесе в живота ми светлина, която изтри печалните спомени, обременявали паметта ми още от детството. Дори и днес си мисля, че на малцина смъртни им е дадено да познаят такова щастие и покой. В известен смисъл престанах да бъда момчето от най-окаяния парижки квартал. Забравих дългите заточения в мрака. Завинаги оставих зад гърба си черното мазе, където все ми се счуваха гласове, а угризенията ми ме уверяваха, че сянката, на която болестта на майка ми бе отворила дверите на ада, наистина съществува. Забравих кошмара, преследвал ме години наред — страшно видение, в което една стълба се спускаше от тъмните недра на нашия дом на улица „Гоблен“ до долината на река Стикс11… Да, загърбих всичко това. И знаете ли защо? Защото Александра Алма Малтис, истинският ангел в моя живот, ми показа, че не съм лош — напук на всичко, което ми бе втълпявала майка ми, откакто се помнех. Разбирате ли, Симон? Не бях лош. Бях като другите хора, като всеки друг. Бях невинен.
Гласът на Лазарус секна за миг. Симон си представи как под маската безшумно се стичат сълзи.
— С нея заедно изследвахме Крейвънмур. Мнозина смятат, че всички чудеса в тази къща са мое творение. Но това не е така. Само малка част от тях са излезли изпод моите ръце. Останалите неща — безбройните галерии с чудни изобретения, които дори аз не проумявам — вече бяха тук, когато за пръв път прекрачих прага на дома. Никога не ще узная кога са се появили. По едно време си мислех, че преди мен други са заемали моето място. Понякога, ако притихна нощем и се ослушам внимателно, сякаш чувам ехото на чужди гласове, чужди стъпки, които ехтят из коридорите на този дворец. Друг път ми се струва, че времето е спряло в стаите и пустите коридори и че всички творения, изпълващи това място, някога са били от плът и кръв. Като мен.
11
Стикс — в древногръцката митология една от петте реки, които протичат през царството на Хадес. Тя е реката на омразата, която разделя земята от подземното царство.