Отдавна съм престанал да се терзая с тези загадки. Дори след като бях живял в Крейвънмур месеци наред, все още откривах нови стаи, в които не бях стъпвал, нови коридори, водещи към неизвестни крила на дома… Мисля, че някои жилища — хилядолетни дворци, които се броят на пръстите на едната ръка — са нещо повече от обикновени постройки; те са живи. Имат душа и свой начин на общуване с нас. Крейвънмур е такава сграда. Никой не знае кога е бил построен, от кого и защо. Но когато този дом ми говори, аз слушам…
Преди лятото на 1916 г., когато щастието ни бе в апогея си, се случи нещо. Всъщност основите на произшествието бяха положени година преди това, без аз изобщо да подозирам. В деня след сватбата ни Александра станала на разсъмване и отишла в голямата овална зала, за да разгледа стотиците подаръци, които бяхме получили. Вниманието ѝ било привлечено от малка ръчно гравирана кутия — особено изящна вещ. Заинтригувана, Александра я отворила. Вътре имало стъклено шишенце и кратка бележка, адресирана до булката. В бележката пишело, че това е специален подарък, сюрприз. Шишенцето уж съдържало любимия ми парфюм, който някога използвала майка ми, и съпругата ми трябвало да го пази до деня на първата годишнина от сватбата ни, преди да го използва. Ала това трябвало да си остане тайна между нея и дарителя, моя стар приятел от детинство — Даниел Хофман…
Следвайки дословно указанията, убедена, че така ще ми достави радост, Александра пазила шишенцето в продължение на дванайсет месеца до уречената дата. В деня на годишнината го извадила от кутията и го отворила. Излишно е да ви казвам, че то не съдържало никакъв парфюм. Това бе същото шише, което бях хвърлил в морето в навечерието на женитбата ни. От мига, в който Александра го отпуши, нашият живот се превърна в кошмар…
Именно по това време започнах да получавам писма от Даниел Хофман. Вече ми пишеше от Берлин; там, както твърдеше, му предстояла сериозна работа, която щяла да промени света. Посещавал милиони деца, които приемали подаръци от него. Милиони деца, които някой ден щели да съставят най-мощната армия, известна в историята. До ден-днешен не разбирам какво искаше да каже с това…
С една от първите му пратки получих книга — подвързан с кожа том, който изглеждаше стар като света. На корицата се четеше една-единствена дума: Doppelgänger. Чували ли сте я, скъпа приятелко? Вероятно не сте. Преданията и старите магически фокуси вече не будят интерес у никого. Думата е от немски произход и означава сянка, която се е отделила от собственика си и се е обърнала против него. Но това, разбира се, е само началото. Така се получи и при мен. За ваше сведение, книгата всъщност бе учебно ръководство по отношение на сенките. Музейна рядкост. Когато започнах да я чета, вече беше късно. В мрака на този дом нещо растеше потайно, месец след месец, мътеше се като змийско яйце, което чака подходящия момент да се излюпи.
През май 1916 г. започнаха да ми се случват разни неща. Сияйното блаженство, на което се радвах през първата си година с Александра, бавно помръкна. Малко след това у мен се зародиха подозрения за съществуването на сянката. Когато осъзнах присъствието ѝ, бедата вече бе станала необратима. Първите нападения пораждаха само уплаха. Дрехите на Александра биваха накъсвани на парцали. Вратите се затваряха край нея, а невидими ръце я замерваха с предмети. В тъмното се чуваха гласове. Но това бе само началото…
В този дом има хиляди кътчета, където една сянка би могла да се скрие. Тогава разбрах, че къщата всъщност изразяваше душата на своя създател, Даниел Хофман, и сянката щеше да расте в нея, укрепвайки с всеки изминал ден. А аз, напротив, щях да отслабвам все повече. Цялата ми сила щеше да премине към нея и постепенно, докато се връщах към мрака на детството на улица „Гоблен“, аз щях да стана сянката, а тя щеше да е повелителят.
Реших да затворя фабриката за играчки и да се върна към някогашната си страст. Исках отново да дам живот на Габриел, онзи ангел пазител, който бдеше над мен в Париж. Бях се вдетинили вярвах, че ако успея да го възродя, той ще пази двама ни с Александра от сянката. Така създадох мощно механично творение, което надминаваше и най-смелите ми мечти. Стоманен колос, ангел, който трябваше да ме освободи от кошмара.
Какъв злочест наивник бях! Щом онова чудовищно създание се надигна от работната ми маса, всичките ми илюзии, че ще ми се подчинява, мигом се изпариха. Ангелът не слушаше мен, а своя повелител — сянката. Тя пък не можеше да съществува без мен, защото аз бях източникът, от който черпеше силата си. Освен че не ме избави от окаяния живот, ангелът стана най-лошият пазител. Той бранеше страшната тайна, обрекла ме на вечни страдания, и въставаше безмилостно всеки път, щом някой или нещо заплашеше да я разкрие.