Нападенията срещу Александра се ожесточиха. Сянката бе укрепнала и заплахата растеше с всеки изминал ден. Беше решила да ме измъчва, причинявайки страдания на жена ми. Бях отдал на Александра сърце, което всъщност не ми принадлежеше. Тази грешка щеше да ни погуби. Стигнах до ръба на лудостта; тогава забелязах, че сянката вършеше безчинствата си само когато се намирах наблизо. Не можеше да живее далече от мен. Затова реших да напусна Крейвънмур и да потърся убежище на островчето с фара. Там не можех да навредя на никого. Ако някой трябваше да плати за предателството ми, то това бях аз. Само че подцених душевната сила на Александра, нейната любов към мен. Надмогнала страха, с риск за живота си тя ми се притече на помощ в карнавалната нощ. Щом платноходката, с която жена ми прекосяваше залива, наближи островчето, сянката се спусна връз нея и я завлече в дълбините. Все още чувам как се кискаше в мрака онова чудовище, когато отново изплува от вълните. На следващия ден сянката се вмъкна пак в стъкленото шишенце и цели двайсет години не ми се мярна пред очите…
Разтреперана, Симон стана от стола и полека заотстъпва назад, докато гърбът ѝ не опря в стената на стаята. Не искаше да чуе нито дума повече от устата на този човек, на този… безумец. Само едно нещо я крепеше и обуздаваше страха, който ѝ вдъхваше маскираната фигура: гневът.
— Скъпа приятелко, недейте… Не допускайте тази грешка. Нима не разбирате? Когато пристигнахте тук със семейството си, преди да се усетя, сърцето ми се привърза към вас. Случи се неволно. Дори не си давах сметка за това, докато не стана прекалено късно. Опитах се да победя магията, като направих една марионетка по ваш образ и подобие…
— Какво?
— Мислех си… Скоро след като вашето присъствие оживи отново този дом, сянката, която бе спала двайсет години в проклетото шишенце, се пробуди от забвението. И бързо си намери подходяща жертва, която да я пусне на свобода…
— Хана… — промълви Симон.
— Да ви призная, разбирам какво мислите и чувствате в момента. Но просто няма спасение. Направих каквото можах. Трябва да ми повярвате…
Човекът с маската стана и тръгна към Симон.
— Нито крачка повече! — избухна тя.
Лазарус се спря.
— Не искам да ви сторя нищо лошо, Симон. Аз съм ваш приятел. Не ме отблъсвайте.
Тя почувства как от дълбините на душата ѝ се надига вълна от омраза.
— Вие убихте Хана…
— Симон…
— Къде са децата ми?
— Те сами избраха съдбата си…
Сякаш леден кинжал се заби в сърцето ѝ.
— Какво… какво направихте с тях?
Лазарус вдигна облечените си в ръкавици ръце.
— Мъртви са…
Още не бе успял да завърши изречението си, когато Симон нададе гневен вик и грабна един свещник от масата. Сетне се нахвърли върху човека, застанал пред нея, и с все сила стовари основата на свещника в средата на маската. Порцелановото лице се пръсна на хиляди парченца, а свещникът полетя към мрака. Зад маската нямаше нищо.
Вцепенена, жената се взря в безплътната тъмна маса, която се рееше пред нея. Силуетът свали белите си ръкавици; там, където трябваше да са ръцете, имаше само мрак. Едва тогава пред очите на Симон постепенно се образува демонично лице — тъмен облак, който бавно доби форма и обем, съскайки като разярена змия. В стаята се разнесе адски вой, който едва не оглуши Симон и угаси всички свещи. За пръв и последен път тя чу истинския глас на сянката. Сетне две лапи я сграбчиха и я завлякоха в тъмнината.
Докато навлизаха все по-навътре в гората, Исмаел и Ирен забелязаха, че леката мъгла, стелеща се над гъсталака, постепенно се насища със сияние. Мъглата поглъщаше примигващите светлини на Крейвънмур и създаваше призрачен мираж, обвивайки гората в златиста пара. Щом излязоха на открито, странното явление получи обяснение, но това съвсем не ги успокои. Всички прозорци на имението светеха ярко, поради което внушителната постройка приличаше на призрачен кораб, изплувал от морските дълбини.
Исмаел и Ирен се спряха пред решетестата врата, която водеше към градината, и загледаха в унес хипнотичното видение. Окъпан в тази ярка светлина, силуетът на Крейвънмур изглеждаше още по-зловещ, отколкото в мрака. Десетки водоливници се открояваха като стражи, изникнали от някой кошмар. Но не това зрелище спря младите хора. Нещо витаеше във въздуха — невидимо присъствие, от което ги побиваха тръпки. Вятърът носеше звуците, издавани от десетки, стотици роботи, които се движеха из имението; чуваше се нестройната мелодия на някаква въртележка и изкуственият смях на цяла армия от механични създания, скрити из коридорите на сградата.