После отиде до мъничкото прозорче, разположено на фасадата на дома, и видя как два силуета вървяха през градината в посока към парадния вход.
Ирен и Исмаел прекрачиха прага и се озоваха в потока светлина, който извираше от недрата на сградата. Ехото на въртележката и металическото потракване на хиляди зъбчати колелца, които се движеха като живи, ги прониза до кости като леден дъх. Стотици миниатюрни механизми шаваха по стените. Цяла вселена от невероятни създания мърдаше зад стъклените витрини и по висящите от тавана украшения. Накъдето и да погледнеха, неизменно се натъкваха на творенията на Лазарус, извършващи някакво действие. Часовници показваха физиономии, кукли вървяха като сомнамбули, фантастични лица се хилеха, озъбени като гладни вълци…
— Този път не се отделяй от мен — рече Ирен.
— Не съм си го и помислял — отвърна Исмаел, поразен от механичните създания, които пулсираха навсякъде около тях.
Едва бяха изминали няколко метра, когато входната врата се затръшна зад гърба им. Ирен извика и се притисна към Исмаел. Пред тях изникна фигурата на огромен мъж. Лицето му бе скрито от маска, изобразяваща демоничен клоун. Зелени очи проблясваха през процепите на маската. Момчето и момичето заотстъпваха пред видението, което се приближаваше към тях. В ръката му блестеше нож. В паметта на Ирен внезапно изплува образът на механичния иконом, който бе отворил вратата при първото посещение на семейство Совел в Крейвънмур. Името му бе Кристиан. Роботът вдигна ножа във въздуха.
— Кристиан, недей! — извика момичето. — Недей!
Икономът се закова на място. Оръжието изпадна от ръката му. Исмаел погледна приятелката си, без да разбира какво става. Неподвижната фигура ги наблюдаваше.
— Да побързаме — настоя Ирен, впускайки се напред.
Исмаел вдигна ножа, изпуснат от Кристиан, и се затича след нея. Настигна я при подножието на стълбата, която се издигаше отвесно към купола. Ирен се озърташе, опитвайки се да се ориентира.
— А сега накъде? — попита момчето, като току поглеждаше зад гърба си.
Тя се колебаеше, неспособна да реши по кой път да проникнат в лабиринта на Крейвънмур.
Внезапно от един от коридорите ги връхлетя студен вихър и до слуха им достигна глух металически глас.
— Ирен… — прошепна гласът.
Кръвта на момичето се вледени в жилите. Шепотът се разнесе отново. Ирен се втренчи в края на коридора. Исмаел проследи погледа ѝ и видя Симон. Реейки се над пода, обвита в ореол от мъгла, тя се носеше към тях с протегнати ръце. Дяволски огънчета танцуваха в очите ѝ. От бледите ѝ устни стърчаха остри стоманени зъби.
— Мамо! — проплака Ирен.
— Това не е майка ти… — рече Исмаел и побърза да дръпне момичето от пътя на ужасното същество.
Върху лицето му падна лъч светлина и го разкри в цялата му уродливост. Исмаел се хвърли към Ирен, за да я предпази от лапите на куклата, която се завъртя около оста си и пак се обърна към тях. Само половината ѝ лице бе завършено, останалото бе просто желязна маска.
— Това е куклата, която видяхме преди. Не е майка ти — каза момчето, опитвайки се да изтръгне приятелката си от транса, в който я бе хвърлило кошмарното видение. — Някаква сила движи всички тези марионетки…
В механизма на робота нещо изскърца. Исмаел видя как лапите отново се стрелнаха към тях. Той сграбчи Ирен и хукна към стълбището, въпреки че нямаше представа накъде отива. Двамата тичаха колкото им крака държат по една галерия с врати, които се отваряха край тях, и разни силуети, спускащи се от тавана.
— По-бързо! — извика Исмаел, чувайки зад гърба си стърженето на кабели.
Ирен се обърна да погледне назад. Хищните челюсти на чудовищното копие на майка ѝ щракнаха на двайсет сантиметра от нея. Пет остри като игли нокти посегнаха към лицето ѝ. Исмаел я дръпна встрани и я бутна през първата изпречила се врата в една голяма сумрачна зала.
Момичето падна ничком на пода, а Исмаел затръшна вратата зад гърба си. Ноктите на робота се забиха в дървото като смъртоносни стрели.
— Боже мой… — въздъхна момчето. — Пак се почна…
Ирен вдигна лице, пребледняла като платно.
— Добре ли си? — попита Исмаел.
Тя кимна неопределено и се огледа наоколо. Цели стени с книги се издигаха край тях, устремени към безкрая. Хиляди лавици с томове образуваха вита вавилонска кула, лабиринт от стълби и проходи.