— Знаеш ли поне къде отиваш? — попита момчето.
— Довери ми се.
Исмаел се затича след нея. Докато навлизаха навътре в коридора, полегатият под постепенно се издигаше все по-нагоре. Студен полъх погали тила на Исмаел. Обръщайки се, той видя плътното черно петно, което пълзеше по пода зад гърба му. Структурата на сянката бе почти като на материално тяло и единствено очертанията ѝ се сливаха с околния мрак. Призрачното петно се придвижваше, разливайки се като локва олио, гъсто и блестящо.
След няколко секунди съществото, изтъкано от течен мрак, се разпростря под нозете им. Исмаел почувства студ, който го прониза до кости, сякаш бе нагазил в ледени води.
— По-бързо! — извика той.
Точно както бяха предположили, лъчът светлина струеше от ключалката на врата, която се намираше само на пет-шест метра от тях. Исмаел ускори крачка и за няколко мига успя да се измъкне от сянката, заляла пода под краката им. Шансовете вратата да не е залостена изглеждаха нулеви. Каква полза, че бяха стигнали до нея, ако се окажеше, че не води доникъде?
В тъмното Ирен опипваше ключалката, търсейки начин да я отвори. Момчето се обърна, за да провери къде е сянката, и погледът му се натъкна на смолисточерен воал, който се издигаше пред него и бавно добиваше форма като статуя, изваяна от мрак. Появи се катранено лице, което бе твърде познато на Исмаел. Той запримигва, убеден, че очите го лъжат. Лицето обаче не изчезна. Беше собственото му лице.
Тъмното му отражение се усмихна злобно и от устните му се подаде змийски език. Исмаел инстинктивно измъкна ножа, който бе взел от робота във вестибюла, и го размаха пред сянката. Тя духна върху оръжието и от мразовитото ѝ дихание то се покри със скреж и ледени кристали от върха на острието до дръжката. От замръзналия метал дланта на Исмаел сякаш пламна. Пронизващият студ го изгаряше като огън.
Той едва не изпусна оръжието, но все пак устоя на мускулния спазъм, сковал ръката му, и се опита да забие ножа в лицето на сянката. Отсечен от острието, езикът тупна върху крака на Исмаел. Малкият черен къс тутакси прилепна към глезена му като втора кожа и бавно запълзя нагоре. От допира с тази материя, леденостудена и лепкава, на момчето му се догади.
В този миг ключалката, с която Ирен се бореше зад гърба му, изскърца и пред двамата зейна тунел от светлина. Девойката се втурна натам и Исмаел я последва, затръшвайки вратата под носа на преследвача. Откъснатото парче от сянката се изкатери до бедрото на момчето и доби формата на огромен паяк. Почувствал остра болка в крака, Исмаел извика. Ирен се опита да отпъди паяка. Тогава чудовищната твар се нахвърли върху нея. Момичето закрещя от ужас:
— Махни го от мен!
Объркан, Исмаел се озърна и откри източника на светлина, който ги бе довел насам. Дълга редица от свещи се губеше в сумрака като призрачно видение.
Момчето грабна една свещ и тикна пламъка ѝ в паяка, устремил се към гърлото на Ирен. При допира с огъня съществото засъска от ярост и болка и се разпадна, образувайки дъжд от черни капки. Исмаел захвърли свещта и дръпна Ирен встрани от тези останки. Плъзгайки се по пода, лепкавите капки се събраха в едно петно, което изпълзя до вратата и се процеди под прага ѝ.
— Огънят! Сянката се бои от огъня… — рече Ирен.
— Значи точно това ще получи от нас.
Исмаел постави една свещ на пода до вратата, докато момичето оглеждаше стаята, в която бяха попаднали. Приличаше най-вече на празен, необзаведен вестибюл, потънал в прах, който се бе трупал десетилетия наред. Вероятно тази стаичка някога бе служила за склад или допълнително хранилище към библиотеката. При по-внимателно вглеждане обаче се виждаха някакви неясни форми по тавана. Неголеми тръби. Ирен взе една свещ и я вдигна над главата си, за да разгледа помещението по — добре. Озарени от пламъка, по стените блеснаха плочки и мозайки.
— Къде сме, дявол да го вземе? — възкликна Исмаел.
— Не зная… Прилича… прилича на баня…
Пламъкът освети метални душове — тръби с подобни на камбанка накрайници с мрежа от ситни дупчици. Всичко беше ръждясало и обвито със завеси от паяжини.
— Каквото и да е, тук от цяла вечност не е…
Исмаел още не бе завършил изречението си, когато се разнесе жално скърцане — характерният звук от завъртането на ръждясал кран. Прозвуча съвсем наблизо.